Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 139

— Аз също — каза Закнафейн с приятелски тон, който прикриваше мислите му, подобни на тези на Дризт.

— До другата седмица тогава — отвърна младежът и се отдръпна.

Нямаше сили да продължи разговора с мрачния елф, който някога бе най-добрият му приятел и който — както впоследствие бе разбрал Дризт — бе толкова непочтен и зъл, колкото и останалите представители на неговата раса.

* * *

— Моля ви, моя матрона-майко — хленчеше Алтън. — Мое право е. Умолявам ви!

— Успокой се, глупав ДеВир — отвърна СиНафей Хюнет и в гласа й прозвуча съжаление — емоция, която мрачните елфи рядко изпитваха и почти никога не показваха.

— Но аз чаках…

— Часът почти настъпи — матроната звучеше заплашително. — Опитвал си се и преди, нали?

Алтън я зяпна, а гротескната му физиономия я накара да се засмее.

— Да — призна тя. — Знам за жалкия ти опит да убиеш Дризт До’Урден. Ако Масой не бе пристигнал навреме, сигурно си щял да бъдеш убит.

— Щях да го унищожа! — изръмжа Алтън.

Матроната не възрази.

— Може би и щяхме да те провъзгласим за убиец и шарлатанин — целият гняв на Мензоберанзан щеше да се стовари върху теб.

— Това не ме интересуваше.

— А е трябвало — гарантирам ти го! — с презрение се усмихна тя. — Щеше да пропилееш възможността да си отмъстиш напълно. Повярвай ми, Алтън ДеВир. Твоята — нашата победа предстои.

— Масой ще убие Дризт До’Урден; може би и Дайнин — започна да недоволства Безликият.

— Ала има други До’Урден, които ще бъдат повалени от безмилостната ръка на Алтън ДеВир — обеща му СиНафей. — Върховни жрици.

Безликият не можеше да прикрие разочарованието си — беше се надявал той да се погрижи за Дризт. Толкова силно копнееше да го убие. Трябваше да го стори бързо и без много шум още тогава — през онзи ден в Сорсъри, ала не успя — младежът го бе унижил. И сега Алтън искаше да поправи грешката си.

Но не можеше да пренебрегне и обещанието, което матрона СиНафей му бе дала току-що. Възможността да убие една или повече от върховните жрици на До’Урден беше доста примамлива.

* * *

Мекотата на възглавничките и плюшеното легло, макар и толкова различни от студения, каменен свят на Мензоберанзан, не можеха да облекчат болката на Дризт. Друг призрак бе нахлул в съзнанието му и бе изместил спомена за светлите елфи и касапницата, станала на Повърхността — призракът на Закнафейн.

Дайнин и Виерна бяха разказали на Дризт за истинската същност на Повелителя на меча, за ролята му в покушението срещу ДеВир и за удоволствието, с което убивал мрачни елфи — същества, които не бяха сторили нищо, за да заслужат неговия гняв.

Значи Закнафейн също бе участвал в злата игра на неговите събратя, в безкрайната надпревара за благоволението на Кралицата на Паяците.

— Както и аз я прославих на Повърхността? — тихичко измънка Дризт, а сарказмът на думите му го поуспокои.

Но утехата, която бе намерил в спасяването на крехкия живот на малката елфка, изглеждаше толкова мимолетна в сравнение с непростимите злини, причинени на нейния народ през онази нощ. Матрона Малис беше толкова доволна, когато й разказаха за кървавото събитие. Ала Дризт си спомняше ужаса в очите на това момиченце, видяло мъртвата си майка. Дали той или някой друг мрачен елф щеше да е така съкрушен, ако беше на нейно място.