Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 134

— Ако още веднъж ми отнемеш някое убийство — изсъска той с глас, който звучеше съвсем искрено, — ще сложа твоята глава на мястото на тази, която си отсякъл!

Момиченцето правеше всичко по силите си, за да не помръдва, но младият До’Урден усети, че бе започнало лекичко да трепери, разтърсвано от ридания и реши да не поема повече рискове.

— Хайде, да вървим! — изръмжа той. — Да се махаме от това място. Повдига ми се от тая смрад!

Дризт хукна напред, а останалите от отряда развеселени прибраха своя зашеметен другар и последваха мрачния войн.

— Най-накрая — прошепна Дайнин, докато гледаше как брат му се отдалечава с напрегната походка. — Най-сетне разбра какво означава да си войн от мрачните елфи!

В своето заслепение, първият син на До’Урден не можа да усети иронията на собствените си думи.

* * *

— Трябва да свършим още нещо, преди да се приберем у дома — обясни жрицата на членовете от отряда, когато се върнаха при входа на пещерата.

Тя единствена знаеше за втората цел на това нападение.

— Матроните на Мензоберанзан ни наредиха да станем свидетели на най-страшното и ужасно нещо на Повърхността, за да можем да разкажем на нашите събратя и да ги предупредим за него.

Събратя? Дризт се унесе в мрачни размисли, пропити със сарказъм. Доколкото видя, нападателите бяха станали свидетели на ужаса на Повърхността, защото именно самите те бяха този ужас.

— Там! — изкрещя Дайнин и посочи на изток, към хоризонта.

Едва забележима слаба светлина огря черните хребети на далечните планини. Може би обитателите на тези земи не можеха да я уловят с поглед, но мрачните елфи я виждаха ясно и всички, дори Дризт, несъзнателно извърнаха главите си.

Миг след като се наслади на гледката, младият До’Урден се осмели да каже:

— Красиво е.

Дайнин го изгледа с леденостудените си очи, но изражението му не беше по-студено от това на жрицата, която също се обърна към Дризт.

— Сваляйте всичко — плащове, мантии, цялата екипировка, дори и броните — нареди тя на отряда. — Бързо, скрийте ги в сенките на пещерата, за да не се повредят.

Когато изпълниха заповедта, жрицата ги изведе навън — изложи ги на светлината, пълзяща бавно над хоризонта.

— Гледайте — изкомандва зловещо тя.

Източното небе придоби розово-виолетов оттенък, после се оцвети изцяло в нюансите на розовото, а яркостта му накара мрачните елфи да присвият очите си. Дризт искаше да опровергае това, което се случваше в момента — по същия начин, със същия гняв, с който бе отхвърлил думите на Повелителя на Познанието и историите му, описващи светлите елфи.

Тогава ги видяха — първите отблясъци на изгряващото от изток слънце. Топлината му пробуди земята; лъчите му съживяваха Повърхността с животворна сила. Ала тези лъчи изгаряха очите на мрачните елфи, подобно яростта на пламъка, опустошаваха зениците им, невиждали такава светлина.

— Гледайте! — изкрещя отново жрицата. — Съзерцавайте дълбините на ужаса!

Един по един, крещейки от болка, нападателите се втурнаха в тъмната пещера, докато накрая само Дризт и жрицата останаха изложени на парещите лъчи на слънцето. От светлината го болеше не по-малко, отколкото неговите съмишленици, но той се остави тя да го облее, да го пречисти; отдаде й се изцяло, докато болезнените пламъци изцеляваха душата му.