Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 132

Една ужасена елфка се опитваше да избяга, лутайки се насам-натам, но се озова точно срещу Дризт. Той свали ятаганите си към земята — искаше да я успокои, да й покаже, че няма да й стори зло.

Светлата елфка се сгърчи от болка, когато мечът се заби дълбоко в гръбнака й и я прониза. Вцепенен от ужас, младият До’Урден видя как мрачният войн зад нея стисна с две ръце дръжката на меча си и го усука в тялото й с всичка сила. Миг преди да издъхне, тя погледна към Дризт, а очите й го умоляваха за милост. Опита се да каже нещо, но от устните й се чу само страховитото клокочене на кръвта.

С тържествуващ поглед мрачният войн измъкна оръжието си от мъртвата елфка; замахна повторно и отсече главата й. Лицето му се изкриви в победоносна усмивка, а очите му засияха с демоничен пламък. Той погледна към Дризт и изкрещя:

— Отмъщение!

После още веднъж разсече трупа, обърна се и тръгна да търси нови жертви.

Миг по-късно друга елфка, този път малко момиченце, успя да избяга от клането на полянката и се втурна към Дризт, крещейки една дума отново и отново. Той не можа да разбере какво викаше детето — беше на езика на светлите елфи — но когато погледна към невинното личице, обляно в сълзи, разбра значението на думите й. Очите на детето бяха вперени в осакатения труп, лежащ в краката на Дризт, а мъката в тях изглеждаше толкова силна, сякаш бе помрачила страха й от неизбежната смърт. Викът на момиченцето не можеше да е друг, освен „Мамо!“

Гняв, ужас, страдание и много други чувства разкъсваха Дризт в този отвратителен момент. Той искаше да избяга от това, което е в душата му, да се изгуби в сляпата ярост на своя народ и да приеме грозната действителност. Колко лесно щеше да бъде, ако можеше просто да забрави за своята съвест, която толкова го измъчваше.

Малката елфка изтича до Дризт, но сякаш не го забелязваше — не можеше да откъсне очи от мъртвата си майка. Вратът на детето беше открит, сякаш за един-единствен точен удар. Вече неспособен да раздели милостта от убийството, младият До’Урден издигна ятагана си.

— Давай, братко! — изкрещя Дайнин толкова силно, че викът му заглуши крясъците на мрачните елфи и отекна в съзнанието на Дризт като обвинение.

Мрачният войн се обърна към своя брат — водача на групата — и го видя целия облян в кръв, застанал сред купчина разсечени трупове на светли елфи.

— Днес ще разбереш какво е да се наричаш мрачен елф! — изкрещя Дайнин и победоносно размаха юмрук във въздуха. — Днес ще възнаградим Кралицата на Паяците!

Дризт отвърна с подобаващ жест, после изръмжа и отново се подготви за смъртоносния удар.

Без малко да го направи. Заради объркването и яростта си вторият син на До’Урден щеше да стане като всички представители на своята раса. Щеше да отнеме живота от искрящите очи на това красиво дете.

Миг преди да нанесе удара, момиченцето погледна към мрачния елф, а погледът й заблестя като черно огледало в мрачното му сърце. В отражението си, в този образ на яростта, която водеше ръката му, Дризт До’Урден видя себе си.