Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 133

Докато наблюдаваше Дайнин, с крайчеца на окото си, младият войн стовари със страшна сила ятагана си покрай малкото дете — без да го нарани; после с другата си ръка сграбчи за туниката и блъсна момиченцето в земята.

То изпищя от ужас, не от болка. Дризт погледна към брат си и видя как той отново размаха юмрука си във въздуха, после се обърна и се отдалечи.

Дризт трябваше да побърза — битката почти бе към своя ужасен край. Той замахна изкусно с ятаганите си, над превития гръб на детето и разкъса дрехите й, без да я нарани — само леко я одраска. После използва кръвта от обезглавения труп, за да прикрие измамата, и изпита мрачно задоволство при мисълта, че майката щеше да е благодарна, че със смъртта си е успяла да спаси живота на своята дъщеря.

— Не мърдай от земята — прошепна той в ухото на детето.

Знаеше, че тя не разбира езика му, но се опита да звучи успокояващо — трябваше да й подскаже какво бе намислил. Миг по-късно, когато Дайнин и още няколко мрачни елфа се приближиха към него, единственото, което му оставаше, бе да се надява, че се е справил добре.

— Добра работа — каза развеселен първият син на До’Урден, цял треперещ от възбуда. — Много от тези елфи, годни само за храна на орките, са мъртви и нито един от нас не е ранен! И макар, че няма да спечелим нищо от тази милостива за нас съдба, Матроните на Мензоберанзан ще са доволни!

Той погледна към телата, струпани в краката на Дризт, потупа го по рамото и изрева:

— Да не са си въобразявали, че ще се измъкнат?

Вторият син на До’Урден направи всичко възможно, за да прикрие отвращението си, но Дайнин беше толкова погълнат от кръвопролитието, че едва ли щеше да го забележи.

— Не и докато си бил наоколо! — продължи Дайнин. — Две убийства за Дризт!

— Едно убийство! — възрази елф от отряда и застана до първия син.

Дризт спокойно положи ръцете си върху дръжките на ятаганите и събра цялата си смелост. Ако този приближаващ се мрачен елф е разбрал измамата, щеше да се наложи да се бие с него, за да спаси детето на мъртвата фея. Щеше да убие спътниците си, дори собствения си брат; щеше да заплати с живота си, но нямаше да им позволи да разкъсат малкото момиченце с блестящите очи. След смъртта си поне нямаше да вижда как събратята му убиват деца.

За щастие до такъв сблъсък не се стигна.

— Дризт уби детето, но аз убих по-възрастната фея. Пронизах я с меча си, още преди твоят брат да е посегнал към ятаганите си!

Случи се несъзнателно, като рефлекс — неволен изблик срещу злото, което го заобикаляше. Дризт дори не разбра какво е сторил, докато не погледна към мрачния елф, който се хвалеше преди малко. Сграбчил лицето си, той лежеше по гръб и стенеше от болка. Едва тогава вторият син на До’Урден усети паренето в ръката си и погледна към пръстите си, стиснали здраво ятагана — целите бяха опръскани с кръв.

— Какво ти става? — учуди се Дайнин.

Дризт бързо измисли как да постъпи и не му отговори. Той погледна към гърчещия се на земята мрачен елф и вложи цялата ярост, насъбрала се в душата му, в думите, които щяха да му спечелят уважението и одобрението на останалите от отряда: