Читать «Беззвездна нощ» онлайн - страница 58

Тунелът непрекъснато се променяше — ту се стесняваше толкова, че Дризт едва успяваше да се промъкне между стените, ту изведнъж се разширяваше така, че цяла дузина мъже спокойно можеха да крачат рамо до рамо. Подът стремително се спускаше надолу, все по-надълбоко и по-надълбоко в недрата на земята, но и таванът следваше посоката му, и неизменно тъмнееше на около метър и половина от главата на елфа. Скиталецът крачеше вече часове наред, ала досега не бе срещнал странични коридори или галерии, което доста го улесняваше — все още не бе готов да взима решения накъде да поеме, а и така враговете му не можеха да го нападнат в гръб.

Дризт знаеше, че не е готов за каквито и да било изненади. Дори инфрачервеният спектър му причиняваше болка и караше главата му да тупти, докато се мъчи да различи непрестанно менящите се степени и нюанси на температурата. В по-младите си години бе прекарвал седмици, дори месеци наред, използвайки единствено топлината на предметите, а не отразената им светлина. Ала сега, когато очите му бяха привикнали към слънцето и трепкащия пламък на факлите, горящи по стените на Митрил Хол, инфрачервеното му зрение го дразнеше.

Най-сетне усети, че не издържа повече и извади Сиянието, оставяйки го да разпръсне бледия си синкав светлик. Облегна се на стената, докато очите му се настроят към нормалния спектър, после отново пое напред, използвайки блещукащото острие вместо фенер. Скоро достигна кръстопът, където четири различни пътя пресичаха отвесен улей.

Дризт мушна ятагана обратно в ножницата и вдигна поглед към отвора над главата си. Вътре като че ли нямаше никой, ала това не го успокои особено — повечето от хищниците на Подземния мрак бяха в състояние да прикриват телесната си температура, досущ както на Повърхността тигърът използва окраската си, за да се спотаи напълно невидим между гъстите стъбла на тревата. Ужасяващите клюнести изчадия например, бяха развили корава броня, която задържаше топлината на телата им, така че за надарените с инфрачервено зрение очи те изглеждаха досущ като най-обикновени камъни. А и повечето от чудовищата, обитаващи недрата на земята, бяха влечуги — студенокръвни и почти незабележими.

Дризт подуши застоялия въздух, после застана напълно неподвижен и затвори очи, оставяйки слуха си да му помогне там, където зрението беше безсилно. Не долови нищо, освен туптенето на собственото си сърце, и като провери раницата и оръжията си, за да е сигурен, че няма опасност нещо да изпадне, се заспуска по улея, внимателно проправяйки си път между изронените стени.

Почти бе изминал двадесетината метра, които го деляха от долния коридор, когато едно камъче се търкулна под краката му и се удари в пода със силен грохот в мига, в който ботушите на скиталеца меко докоснаха земята.

Дризт замръзна на място, заслушан в шума, който отскачаше от стена на стена. Като водач на патрулиращ отряд, някога той умееше безпогрешно да разчита посланието на ехото и почти инстинктивно да разбира точно кои стени си предават звука и къде се намира източникът му. Сега обаче с мъка успяваше да разбере каквото и да било от посланието на екота. За пореден път скиталецът се почувства не на място, напълно безпомощен в черната прегръдка на мрака. Усещаше се уязвим и беззащитен — мнозина от гнусните обитатели на земните недра съвсем спокойно можеха да проследят дирята на ехото… а тя водеше право към него.