Читать «Беззвездна нощ» онлайн - страница 57

Въпреки че не го бе признал, Дантраг беше разтревожен от думите на Посичащия. Прекрасно разбираше колко много зависи от предстоящия поход. Ако успееше да убие младия До’Урден, цялата слава щеше да бъде негова. Ако обаче Утегентал го изпревареше и се добереше до изменника преди него, Дантраг завинаги щеше да бъде смятан за втори в града и тогава единственият начин да се добере до върха, щеше да бъде да убие Утегентал. Подобно развитие на събитията никак нямаше да се понрави на матрона Баенре, знаеше елфът. Още помнеше как преди Закнафейн да бъде убит, матроната бе превърнала живота му в ад с непрекъснатите си натяквания, че той трябва да го открие и да го победи.

Този път майка му нямаше да му даде дори тази възможност. Сега, когато Берг’инйон се усъвършенстваше с всеки изминал ден, матроната най-вероятно щеше да пожертва Дантраг и да направи малкия си син Повелител на меча, твърдейки, че той е по-добър от брат си. Така жителите на Мензоберанзан отново щяха да започнат да си задават въпроса кой от двата дома — Баенре или Дел’Армго — има по-умел Повелител на меча.

Изходът беше прост — Дантраг трябваше да се добере до Дризт пръв.

Глава 8

Не на място

Движеше се напълно безшумно из тъмните тунели, а лавандуловите му очи горяха — и най-малката промяна в топлината на пода и стените беше сигурен знак за завой или присъствието на врагове. С безмълвното си изящество и предпазлива стойка, той изглеждаше напълно у дома си, истинска рожба на Подземния мрак.

Само че Дризт изобщо не се чувстваше на място. Вече бе навлязъл по-надълбоко от най-долните нива на Митрил Хол и застоялият въздух тягостно го притискаше. Беше прекарал на Повърхността почти две десетилетия, през които постепенно бе свикнал с живота навън. А той бе съвсем различен от този в Подземния мрак, така както пъстрото горско цвете е съвсем различно от плесените, които виреят по стените на дълбоките пещери. Някой човек, гоблин или дори бдителен светъл елф, нямаше да го забележи, даже ако Дризт минеше на по-малко от метър от него, само че скиталецът се чувстваше тромав и шумен.

Всяка крачка, която правеше, го караше да настръхва; струваше му се, че гладките каменни стени отразяват звука от стъпките му, усилват го многократно и го препращат десетки метри напред. Това беше Подземният мрак, място, където властваше не зрението, а слухът и обонянието.

Почти две трети от живота му бяха преминали тук, голяма част от последните двадесет години бе прекарал в други пещери — тези на рода Боен чук. Ала Дризт До’Урден отдавна бе престанал да гледа на Подземния мрак като на свой дом. Висок планински склон, огрян от звездите и месечината, над който се разпуква зората и аленее залезът — ето къде завинаги щеше да остане сърцето му.

Вместо това, той крачеше из земя на мрачни, непрогледни нощи… не, не нощи, а една-единствена нощ, вечна и беззвездна, в която имаше само тежък, застоял въздух и злокобни сталактити.