Читать «Беззвездна нощ» онлайн - страница 49

— Прав си — разсеяно отвърна скиталецът — мислите му вече бяха отлетели назад във времето, към онази страховита нощ.

Това наистина бе тя! Момиченцето, което младият Дризт До’Урден бе спасил, залагайки на карта собствения си живот; невинното дете, чиито сълзи веднъж завинаги го бяха убедили, че никога няма да успее да приеме покварените обичаи на злите си събратя.

— И така, когато чухме за Дризт До’Урден — мрачния елф с лилави очи — който бе помогнал на приятеля си Бруенор Бойния чук да възвърне царството на предшествениците си, решихме, че е дошло време Елифайн да се изправи срещу миналото си — обясни Таратиел.

И този път Дризт, който все още виждаше не планината пред себе си, а картините от онази ужасяваща нощ, само кимна.

Таратиел реши да остави нещата така. Елифайн очевидно се бе изправила срещу миналото си… и гледката замалко не я бе пречупила.

Дризт му предложи да вземе жребците и да се върне при близките си, ала лунният елф не се съгласи и много скоро двамата отново ги възседнаха. Тясната пътечка криволичеше и почти се губеше сред скалите, ала Дризт я познаваше като дланта на ръката си и уверено яздеше напред. Мислите му отлетяха към Монтолио, учителя му от Повърхността, стария пазител, който, макар и сляп, стреляше безпогрешно, воден от гласа на питомната си сова. Именно Монтолио му бе разказал за една богиня, въплътила в себе си най-съкровените чувства, които вълнуваха сърцето на младия Дризт и най-святите идеали, които ръководеха постъпките му. Наричаха я Миелики, богиня на гората, и от деня, в който за първи път чу за нея, Дризт До’Урден бродеше по света, стоплян от безмълвните й напътствия.

Скиталецът с мъка успяваше да сдържа урагана от чувства, който бушуваше в гърдите му, докато се изкачваше по все по-стръмната пътечка, осеяна с изпочупени клонаци. Ужасяваше се при мисълта за онова, което може би го очаква на върха й. Дали някое оркско племе (гнусните човекоподобни същества съвсем не бяха рядкост из тези земи) не бе завзело горичката на стария пазител? Ами ако безпощаден огън бе изпепелил дома на скъпия му учител, оставяйки грозен, черен белег там, където някога бе кипял живот?

Скоро стигнаха до гъст шубрак и поеха по тясната, но поддържана пътечка, която водеше към вътрешността му. Постепенно дърветата започнаха да оредяват и Дризт, който яздеше начело, зърна зад тях да се зеленее неголяма ливада. Дръпна юздите на черно-белия си жребец и се обърна към Таратиел.

— Горичката — обясни той и скочи от седлото.

Лунният елф последва примера му и като спънаха животните, двамата предпазливо се приближиха до края на шубрака.

Пред тях се издигаше горичката на Монтолио. Боровете се възправяха все така горди и величествени (Дризт въздъхна с облекчение, когато видя, че тук не бяха вилнели пожари), а въжените мостове, които слепият пазител беше опънал на различни височини, все още висяха между стволовете. Ниската каменна стена също си беше на мястото, недокосната от времето и зли твари, и дори не беше обрасла с трева.