Читать «Беззвездна нощ» онлайн - страница 48

Тази сутрин на няколко пъти бе зърнал елфа, който го следеше — местността бе открита, а при цялото това изкачване и спускане, двамата неведнъж се оказваха доста близо един до друг. Ето защо не се изненада особено, когато свърна зад поредния завой и видя далечния си спътник да се задава от съседната пътека.

И той водеше жребеца си за поводите и одобрително кимна, когато разбра, че скиталецът е сторил същото. Спря на няколко метра, сякаш се чудеше как точно да постъпи.

— Ако си дошъл да нагледаш коня — обади се Дризт, — защо просто не повървим заедно?

Лунният елф отново кимна и се приближи. Дризт проследи лъкатушещата пътечка, която се губеше в далечината, и добави:

— Утре вече няма да имам нужда от него. Всъщност не знам дали някога изобщо ще яздя отново.

— Мислиш, че никога няма да напуснеш планините, така ли? — попита лунният елф.

Дризт прокара ръка през гъстите си, снежнобели къдрици, донякъде учуден от недвусмислените… и болезнено верни думи.

— Търся една горичка недалече оттук — отвърна той. — Някога беше дом на Монтолио ДеБруши.

— Слепия пазител — допълни лунният елф и Дризт изненадано се вгледа в него.

Нищо у събеседника му не подсказваше, че е пазител, а ето че очевидно знаеше кой е Монтолио.

— Чудесно е да науча, че името Монтолио ДеБруши все още е живо. Така и трябва да бъде! — рече той на глас.

— Ами името Дризт До’Урден? — поусмихна се пълният с изненади лунен елф. — Да, знам кой си, мрачни елфе.

— Значи имаш преимущество — отбеляза Дризт.

— Наричат ме Таратиел — отвърна непознатият. — И това, че пътищата ни се пресякоха, съвсем не бе случайно. Когато малкият ни клан научи, че си навлязъл в Лунолес, решихме, че ще бъде най-добре Елифайн да те посрещне.

— Девойката? — досети се Дризт.

Лицето на Таратиел изглеждаше почти прозрачно под ярките слънчеви лъчи.

— Никой от нас не знаеше как ще реагира тя при вида на един мрачен елф. Наистина съжаляваме за случилото се.

Дризт кимна в знак, че приема извинението.

— Тя не е от вашето племе, нали? — предположи той. — Или поне не е била като малка.

Таратиел не каза нищо, ала изражението му красноречиво говореше, че Дризт е на верен път.

— Роднините й са били избити от мрачни елфи — продължи скиталецът, макар че се боеше да чуе положителния отговор на Таратиел.

— Откъде знаеш? — в гласа на събеседника му за първи път звъннаха стоманени нотки.

— Аз бях един от тях — призна Дризт.

Таратиел посегна към меча си, ала скиталецът, бърз като светкавица, стисна китката му.

— Не съм убивал никого — обясни той. — Единствените, с които исках да се бия тогава, бяха „събратята“ ми.

Таратиел се отпусна и отдръпна ръка от ножницата си.

— Елифайн не помни почти нищо от трагедията, разиграла се онази нощ. Ала често я споменава насън, в бълнуванията си — сребърният елф замълча за миг и се вгледа в красивото лице на скиталеца. — Неведнъж съм я чувал да говори за лилави очи — продължи той след малко. — Никой, дори самата тя, не знае какво означава това. Малцина са елфите на мрака с лилави очи… така поне говорят нашите предания.