Читать «Беззвездна нощ» онлайн - страница 51

— Не е тя, той е — поправи го Дризт, който не бе пропуснал да забележи снежнобялата брада на приказното животно.

Изведнъж, сякаш току-що го бе осенила неочаквана мисъл, той прибра ятаганите си и скочи на земята.

— Как се е приближил? — поправи се Таратиел. — Не чух и най-слабото прошумоляване… освен ако — възбудено продължи той и отново се обърна към горичката, — освен ако няма още като него!

— Само един е — увери го Дризт. — У всеки еднорог е стаена магия, както току-що се убедихме със собствените си очи.

— Тръгни на юг — прошепна лунният елф, — а аз ще го заобиколя от другата страна. Ако не го заплашваме…

Таратиел млъкна по средата на изречението си, когато видя, че Дризт крачи право към могъщия жребец.

— Пази се! — предупреди го той. — Наистина, еднорозите са красиви, ала могат да бъдат опасни и напълно непредсказуеми.

Дризт му даде знак да пази тишина и продължи да пристъпва напред. Еднорогът изцвили и тръсна глава, после удари с копито в земята, пробивайки голяма дупка в мекия торф.

— Дризт До’Урден! — долетя притесненият глас на Таратиел.

Всичко му нашепваше да се върне. Прекрасно разбираше, че еднорогът може да го стъпче като буболечка, а и със собствените си очи виждаше нарастващата му възбуда.

Ала жребецът не побягна, нито пък сведе глава, за да го прониже с дългия си рог. Няколко секунди по-късно Дризт вече се намираше на сантиметри от него, обзет от благоговейно смирение.

Бавно протегна длан и докосна гъстата, лъскава козина, после направи още една крачка и с разтреперана от вълнение ръка потупа силния врат на величественото животно.

Сърцето му биеше до пръсване. Искаше му се Гуенивар да е с него сега, за да види това най-съвършено творение на природата. Искаше му се и Кати-Бри да е тук — нейното възхищение щеше да бъде също така силно, както неговото.

Погледна към Таратиел, който седеше на каменната стена и се усмихваше. Внезапно доволното изражение на лунния елф отстъпи място на изумление. Скиталецът се обърна и видя, че ръката му виси във въздуха.

Еднорогът си бе отишъл.

Нечути молитви

Част втора

От деня, в който напуснах Мензоберанзан, не съм бил изправян пред по-важен избор. Седях край пещерата и замислено наблюдавах планините, а входът на Подземния мрак тъмнееше зад гърба ми.

Именно оттук трябваше да започне приключението ми… или поне така вярвах, когато си тръгнах от Митрил Хол, убеден, че пътуването ми дотук ще бъде спокойно и дори скучно.

А ето че срещнах Елифайн, девойката, чийто живот бях спасил преди повече от три десетилетия, когато тя бе малко момиченце, уплашено до смърт. Исках да отида при нея, да поговорим, да й помогна да се пребори със спомена за ужасяващото клане от онази нощ. Исках да побягна от пещерата, да настигна Таратиел и заедно да се върнем в Лунолес.

Ала не можех да загърбя опасенията, които ме бяха довели тук.

Още от самото начало знаех, че посещението в горичката на Монтолио, която бе свързана с толкова много скъпи на сърцето ми спомени, ще се превърне в емоционално, пречистващо изживяване. Монтолио беше първият ми приятел на Повърхността; мой учител и наставник; онзи, който ми показа пътя към Миелики. Думите са слаби, за да опишат радостта, която ме обзе, когато разбрах кой се грижи за някогашния му дом.

Еднорог! Видях еднорог, символа на моята богиня, най-съвършеното творение на природата! Навярно съм първият мрачен елф, галил някога меката грива и силния врат на това приказно животно; първият, изправил се срещу него като приятел, а не като враг. Рядка чест е да откриеш следи от еднорог, още по-рядка — да зърнеш самия него. Малцина в Царствата могат да се похвалят, че са виждали еднорог, още по-малко са онези, които са го докосвали.

Аз го сторих.

Дали това бе знак от моята богиня? Да! Вярвам — или поне искам да вярвам — че е така, че по този вълнуващ и загадъчен начин Миелики ми протегна ръка. Ала какво иска да ми каже?

Рядко се моля — предпочитам да оставя постъпките и най-съкровените ми чувства да говорят вместо мен. Не изпитвам нужда да обвивам случилото се в красиви думи и така сам да се обрисувам във възможно най-благоприятни краски. Ако Миелики е с мен, тя знае кой съм и какво ме ръководи.

Ала в онази нощ, свит край входа на пещерата, аз се молих. Молих се за съвет, за някакъв знак, който да разтълкува появата на еднорога. Той ми позволи да го докосна, прие ме, а това е най-високата чест, за която един пазител може да мечтае. Ала какво се крие зад нея?

Дали Миелики иска да ми каже, че тук, на Повърхността, аз съм и ще продължа да бъда приеман и че не бива да си тръгвам? Или пък появата на еднорога бе знак, че богинята одобрява решението ми да се завърна в Мензоберанзан?

А дали Миелики не бе изпратила величествения си пратеник, за да се сбогува с мен завинаги?

Това подозрение неми даде покой през цялата нощ. За първи път, откакто напуснах Митрил Хол, се замислих какво ми предстои да загубя. Замислих се за Монтолио и Уолфгар, двамата ми приятели, които си бяха отишли от този свят, както и за онези, които най-вероятно никога повече нямаше да видя.

В съзнанието ми запрепускаха безброй въпроси. Щеше ли Бруенор да се съвземе от загубата на своето момче? Щеше ли Кати-Бри да превъзмогне скръбта си? Щеше ли онова вълшебно, жизнерадостно пламъче отново да загори в дълбоките й сини очи? И дали някога отново щях да положа уморена глава върху силното тяло на Гуенивар?

Желанието да се махна оттук и да се завърна в Митрил Хол ме обзе по-силно отвсякога. Копнеех да бъда с приятелите си, да ги подкрепям в мъката им, да ги напътствам и да ги изслушвам, и най-вече — да ги прегърна.

Ала отново си казах, че не мога да загърбя опасенията, които ме бяха накарали да си тръгна. Наистина, нищо не ми пречеше да се върна в Митрил Хол, ала същото можеха да сторят и злите ми събратя. Не се обвинявах за смъртта на Уолфгар — нямаше как да знам, че мрачните елфи подготвят нападение. Ала сега вече бях прозрял пъклените им намерения; разбрал бях, че жаждата за мъст гори все така силно в гърдите на Лолт. Ако мрачните се върнеха и завинаги угасяха огъня в скъпите сини очи, тогава Дризт До’Урден щеше да умре хилядократно.

Молих се през цялата нощ, ала отговор така и не последва. Накрая, както винаги, разбрах, че трябва да последвам избора, който сам бях направил, и да вярвам, че онова, което сърцето ми нашепва, е в хармония с волята на Миелики.

Оставих огъня, който бях запалил на входа на пещерата, да гори. Имах нужда да виждам светлината му, да черпя сили от нея, докато се спускам по стъпалата, които водеха към вътрешността на тунела. Имах нужда от пламъка му, когато отново прекрачих в мрака.

Дризт До’Урден