Читать «Безкрайното море» онлайн - страница 145

— Знам какво има значение — казва той.

Вош стои в другия край на стаята с гръб към нас, но аз мога да видя неясното отражение на лицето му в стъклото. До него стои плещест новобранец, притиснал автомата към гърдите си с отчаянието на човек, който виси на връзка за обувки над десеткилометрова пропаст. Облечено в стандартен гащеризон, до новобранеца седи детето, заради което съм тук — моята жертва, моят кръст, моята отговорност.

Когато ме вижда, Малката понечва да се изправи. Едрият новобранец слага ръка върху рамото й и я натиска обратно на стола. Поклащам глава и беззвучно й казвам: „Не“.

В стаята е тихо. Бръснача е от дясната ми страна, застанал малко зад мен. Не мога да го видя, но той е достатъчно близо, за да чуя дишането му.

— Е — пръв проговаря Вош, прелюдия към онова, което ще последва. — Реши ли гатанката за скалите?

— Да.

Виждам скованата му усмивка в тъмното стъкло.

— И?

— Пускането на една голяма скала би противоречало на целта.

— И каква е целта?

— Някои да оцелеят.

— Това не отговаря на въпроса. По-добра си от това.

— Можехте да избиете всички ни. Но не го направихте. Изгаряте селото, за да го спасите.

— Спасител. Това ли съм аз? — той се обръща към мен. — Уточни отговора си. Трябва ли непременно да бъде всичко или нищо? Ако целта е да спасим селото от селяните, една по-малка скала би постигнала същия резултат. Защо тази поредица от атаки? Защо всичките тия хитрости и лъжи? Защо са нужни инженерно подобрени, заблудени марионетки като Ивън Уокър? Една скала би била толкова по-проста и директна.

— Не съм сигурна — признавам аз. — Но мисля, че това има нещо общо с късмета.

Той ме гледа продължително и втренчено. След това кимва. Изглежда доволен.

— Какво ще стане сега, Марика?

— Ще ме отведете до последното му известно местонахождение — отвръщам аз. — Ще ме оставите да го открия. Той е аномалия, грешка в системата, която не може да бъде толерирана.

— Наистина ли? И как една нещастна човешка пешка би могла да представлява каквато и да е опасност?

— Той се е влюбил, а любовта е единствената слабост.

— Защо?

До себе си усещам дъха на Бръснача. Пред мен е вдигнатото лице на Малката.

— Защото любовта е нелогична — отговарям на Вош. — Тя не следва правила. Дори и своите собствени правила. Любовта е единственото нещо във вселената, което е непредсказуемо.

— Ще трябва почтително да не се съглася с теб по този въпрос — казва Вош и поглежда към Малката. — Траекторията на любовта е напълно предсказуема.

Той пристъпва по-близо и се изправя над мен като някакъв колос от плът и кръв, с ясни като планинско езеро очи, които ме пронизват до дъното на душата ми.

— Защо бих се нуждаел от това да проследиш него или който и да е друг?

— Изгубил си безпилотните самолети, които следят него и всички останали като него. Той е извън твоя обхват. Не знае истината, но знае достатъчно, за да предизвика сериозни щети, ако не бъде спрян.

Вош вдига ръка. Трепвам, но той слага ръката си върху рамото ми и силно го стисва. На лицето му е изписано задоволство.