Читать «Безкрайното море» онлайн - страница 144
Рик Янси
Той преплита пръстите си зад гърба ми и силно ме притиска към себе си. Между нас вече няма пространство. Няма място, където той свършва и аз започвам. Празнотата е запълнена. Бездната е победена.
82.
Той лежи до мен, докато дишането ни не се успокоява и сърцата ни не забавят туптенето си. Прокарва пръсти през косата ми и гледа втренчено лицето ми, сякаш не може да си тръгне, преди да е запаметил всяка част от него. Докосва устните ми, страните ми, клепачите ми. Прокарва върха на пръста си по дължината на носа ми и около извивката на ухото ми. Лицето му е в сенките, а моето е под светлината.
— Бягай — прошепва той.
— Не мога — поклащам глава аз.
Той се изправя от леглото, но аз имам усещането, че падам, докато той остава неподвижен. Бързо навлича дрехите си. Не мога да прочета изражението му. Бръснача се е затворил за мен. Отново съм затворена в празнотата. Не мога да я понеса. Отсъствието, с което бях живяла толкова дълго, че почти не го забелязвах, ще ме смаже. Не го бях забелязвала до този момент — той ми показа колко огромна е тази празнота, като я запълни.
— Няма да те хванат — увещава ме той. — Как биха могли да хванат
— Той знае, че няма да избягам, докато тя е при него.
— О, за Бога! Защо изобщо толкова държиш на нея? Струва ли тя колкото живота ти? Как може един човек да струва колкото целия ти живот? — това е въпрос, на който той вече знае отговора. — Добре. Прави каквото искаш. Не ме е грижа. Сякаш това има някакво значение.
— Това е урокът, на който те ни научиха, Бръснач. Онова, което има значение и онова, което няма. И че в центъра на всички лъжи има една истина.
Той взема автомата си и го премята през рамо. Целува ме по челото. Като благодарствена молитва. Като благословия. След това вдига лампата и се отправя с несигурна крачка към входа — пазачът и надзирателят, който не почива, не се уморява и не се колебае. Обляга се на отворената врата с лице към нощта, а небето над него пламти със студената светлина на десетките хиляди огньове, които отбелязват изтичащото време.
— Бягай — чувам го да казва. Не мисля, че говори на мен. — Бягай.
83.
На осмия ден хеликоптерът се връща за нас. Оставям Бръснача да ми помогне с дрехите, но като изключим ребрата, които ме наболяват, и известна слабост в краката, дванадесетте групи ботове, известни заедно под името Катализатор, са напълно функциониращи. Лицето ми е напълно излекувано — нямам дори и белег. По време на полета обратно, към базата, Бръснача седи срещу мен, вперил поглед в пода и само веднъж вдига поглед, за да ме погледне.
Бяла земя, тъмна река. Хеликоптерът силно се накланя, пикира около контролната кула на пистата, достатъчно близо, за да успея да видя една висока, самотна фигура зад затъмнените прозорци. След като правим още един кръг, кацаме на същото място, от което излетяхме, и Бръснача ме хваща за лакътя и ме повежда към кулата. Докато се изкачваме нагоре, ръката му за кратко се обвива около моята.
