Читать «Безкрайното море» онлайн - страница 147

Сянката вдигна ръце високо във въздуха и аз разбрах — разбрах, още преди да чуя името си — че той ме е намерил отново. Онзи, който беше спазил обещанието, което не можеше да даде, когото бях белязала със собствената си кръв и който ме беше белязал със сълзите си и да, наистина, той беше заглушител, моят заглушител и сега вървеше залитайки към мен под чистата светлина на късния зимен изгрев, носещ обещанието за идваща пролет.

Подадох автомата си на Дъмбо. И закрачих. Златистата светлина и тъмните дървета, обвити в лъскав лед, и начинът, по който въздухът мирише в студените утрини. Нещата, които оставяме зад гърба си и онези, които никога не ни напускат. Светът беше свършил веднъж. Ще свърши отново. Светът свършва и след това се завръща. Светът винаги се завръща.

Спрях на няколко крачки от него. Той също спря и двамата се погледнахме през пространство, по-широко от вселената и по-тясно от острието на бръснач.

— Носът ми е счупен — казах аз.

По дяволите тоя Дъмбо! Накара ме да се чувствам неловко.

— Глезенът ми е счупен — отвърна той.

— Тогава ще дойда при теб.

Благодарности

Когато започнах този проект, не си давах изцяло сметка за това, какво ще ми коства той. Един от недостатъците ми като писател (един от многото, Господ ми е свидетел) е това, че съм склонен да задълбавам твърде много във вътрешния живот на моите герои. Пренебрегвам мъдрия съвет да остана над терзанията им и да бъда безразличен като боговете към страданието, изпълващо техните творения. Когато пишеш дълга история за края на света, такъв, какъвто го познаваме, разпростираща се в три отделни тома, вероятно е по-добре да не го приемаш твърде насериозно. Иначе ти предстоят някои мрачни за душата нощи, както и часове на изтощение, безпокойство, неприятни промени на настроението, хипохондрия, внезапни избухвания в плач и глупави изблици на гняв. Казваш си (и на хората около теб), че да се държиш като четиригодишно дете, което плаче, защото не е получило за Коледа онова, което иска, е съвсем нормален начин на поведение, но дълбоко в себе си знаеш, че това не е така. Дълбоко в себе си знаеш, че когато часовникът спре да тиктака и времето изтече, благодарностите, които дължиш, няма да са достатъчни, ще са нужни и извинения.

Към добрите хора в „Пътнам“ и особено Дон Вайсберг, Дженифър Бесер и Ейри Люин: Простете ми за това, че от време на време се изгубвах, че приемах твърде насериозно себе си и книгите си, за това, че обвинявах другите за собствените си недостатъци, за това, че затъвах до гуша в калните окопи на невъзможните дилеми, създадени от мен самия. Вие бяхте великодушни, търпеливи и ми помагахте невероятно много.

Към моя агент, Брайън Дефиоре: Преди десет години ти нямаше представа в какво се забъркваш. Ако трябва да бъда честен — аз самият също нямах никаква представа, но ти благодаря за това, че не се отказа. Хубаво е да знам, че има някой, на когото винаги мога да се обадя и да му се разкрещя, без всякаква причина.