Читать «Безкрайното море» онлайн - страница 143

Алекс завърта глава към входа, от другата страна на който мъртвите вече се носят към безразличното небе. Алекс.

— Наистина ли името ти е Алекс? — питам го аз.

Той ме поглежда отново и аз виждам закачливо-ироничната усмивка. Както когато чух гласа му отново, с изненада установявам, че тя ми е липсвала.

— Не излъгах за нищо. Само за важните неща.

— Баба ти имала ли е куче на име Флъби?

— Да — тихо се засмива той.

— Това е добре.

— Защо е добре?

— Искаше ми се тази част да е истина.

— Защото обичаш чевръсти и зли кучета джобна порода?

— Защото ми харесва, че някога е имало малко, чевръсто и зло куче на име Флъби. Това е хубаво. Заслужава си да се запомни.

Преди да успея да мигна, той вече е станал от леглото и ме целува. И аз се гмурвам дълбоко в него, където нищо не е скрито. Сега той ми се разкрива — този, който се грижеше за мен и ме предаде, който ме върна към живота и ме предаде обратно на смъртта. Яростта не е отговорът, не — не е и омразата. Слой по слой, онова, което ни разделя, изчезва, докато не достигам центъра — безименното място и беззащитната крепост, в която се крие неостаряваща и необятна болка, самотната сингулярност на неговата душа, неповредена от времето и опита, немислима и безкрайна.

И аз съм там с него — вече съм там. Вече съм вътре в сингулярността.

— Това не може да е истина — прошепвам аз.

В центъра на всичко, където няма нищо, открих, че той ме държи в прегръдките си.

— Не вярвам на всичките ти глупости — прошепва той. — Но за едно си права — някои неща, колкото и малки да са те, струват повече от всички неща, взети заедно.

Отвън продължават да горят остатъците от горчивата жътва. Вътре, той маха чаршафите със същите тези ръце, които ме държаха, къпеха, хранеха и повдигаха, когато сама не можех да го сторя. Той ме отведе при смъртта, той ме връща към живота. Затова беше махнал мъртъвците от горната секция. Беше ги пропъдил и предал на огъня, не за да ги оскверни, а за да пречисти нас.

Сянката, която се бори със светлината. Студът, който се противопоставя на огъня. „Това е война“ — веднъж ми беше казал той, и ние сме завоевателите на една неоткрита страна, на един остров на живот, в средата на необятно море от кръв.

Пронизващ студ. Изгаряща топлина. Устните му се плъзват по шията ми, а моите пръсти докосват подутата му буза — раната, която аз му бях причинила, и раните по ръката му — VQP — които той сам си беше направил. После ръцете ми се плъзват по гърба му. Не ме изоставяй. Моля те, не ме изоставяй. Уханието на дъвка, мирисът на дим и на неговата кръв и начинът, по който тялото му се плъзга върху моето. Начинът, по който душата му се врязва в моята: Бръснача. Туптенето на сърцата ни, ритъмът на дишането ни и въртящите се звезди, които ние не можем да видим и които отбелязват времето, отмервайки скъсяващите се интервали до нашия край — неговия, моя и на всичко останало.

Светът е часовник и часовникът отмерва оставащото време, и тяхното идване няма нищо общо с това. Светът винаги е бил часовник. Дори и звездите ще угаснат една по една и няма да има светлина, нито топлина. Това е войната — безкрайната, напразна война срещу бездната без светлина и топлина, която бърза към нас.