Читать «Безкрайното море» онлайн - страница 142

Бръснача запалва керосиновата лампа и се приближава до мен. От него се носи миризма на дим и лек мирис на трупове.

— Защо го направи? — питам го аз.

Над парцала очите му са пълни със сълзи. Не знам дали е от дима или по друга причина.

— Заповеди — отвръща той.

Изважда иглата на системата от ръката ми и намотава тръбичката върху куката на стойката.

— Не ти вярвам — казвам аз.

— Е, направо съм шокиран.

За пръв път изговаря толкова много думи, откакто Вош си тръгна. Изненадана съм, че изпитвам облекчение да чуя гласа му отново. Той оглежда раната на челото ми, като доближава лицето си много близо, заради слабата светлина.

— Малката — прошепвам аз.

— Ти как мислиш? — ядосано пита той.

— Че е жива. Тя е единственото средство, с което може да ме изнудва.

— Добре тогава. Жива е.

Той намазва раната с антибактериален крем. Човешко същество без подобрения би се нуждаело от няколко шева, но след няколко дни никой няма да може да познае, че съм била ранена.

— Вече мога да разкрия блъфа му — казвам аз. — Как би могъл да я убие сега?

— Защото въобще не му пука за едно малко дете, когато съдбата на целия свят е заложена на карта? — свива рамене Бръснача. — Просто предположение.

— След всичко, което се случи, след всичко, което чу и видя, ти продължаваш да му вярваш.

Той поглежда надолу към мен с нещо, което доста наподобява на съжаление.

— Трябва да му вярвам, Катализатор. Ако не го направя, съм свършен. Ще се превърна в един от тях — той кимва към двора, където почернелите кости още пушат.

Сяда на леглото до моето и сваля импровизираната си маска. Фенерът стои между краката му и светлината облива лицето му с изключение на дълбоките очи, където се стичат сенките.

— Твърде късно е за това — казвам му аз.

— Така е. Всички ние вече сме мъртви. Така че всъщност няма с какво да бъдем изнудвани, нали? Убий ме, Катализатор. Убий ме веднага и бягай. Бягай.

Мога да скоча от леглото, преди да е мигнал. Един единствен удар в гърдите му и увеличената ми сила ще забие счупеното му ребро в сърцето. След това мога да си изляза, да изляза в пустошта, където мога да се крия с години, дори десетилетия, докато не остарея отвъд възможностите на Дванадесетата система да ме поддържа. Бих могла да надживея всички. Един ден бих могла да се събудя като последния човек на Земята.

И тогава. И тогава.

Той сигурно замръзва, докато седи там облечен единствено с тениска. Виждам линия засъхнала кръв по бицепса му.

— Какво си направил на ръката си? — питам го аз.

Той повдига ръкава. Буквите са изрисувани грубо — големи, квадратни, разкривени, сякаш написани от малко дете, което още се учи да пише:

VQP.

— Това е латински — прошепва той. — Vincit qui patitur. Означава…

— Знам какво означава — прошепвам аз в отговор.

— Не мисля, че наистина знаеш — поклаща глава той.

Гласът му не прозвучава ядосано. Той звучи тъжно.