Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 90

— М-моля?

Джеб се обърна и му се усмихна.

— Гордея се с теб, сине. Впечатлен съм, че си направил свой собствен план и че си избрал Макс.

Ари се почувства, сякаш слънцето го беше огряло с целия си блясък. Но… дали не беше някаква клопка? Той изгледа Джеб недоверчиво.

— Така ли?

— Да. Само на седем си, но мислиш като възрастен. Това е невероятно интригуващо. Знаеш ли, искам да видя докъде ще ни отведе това. Ще открием къде е отишло ятото, след което можеш отново да приложиш плана си.

— Моя план?

— Да, твоя план да отвлечеш Макс. Дори ще ти помогна. Ще ликвидираме останалите от ятото, но ти трябва да заловиш Макс. Къде мислеше да я отведеш?

— На едно място.

— Ще обмислим подробностите по-късно. Междувременно си почини, хапни нещо. Вече поръчах да проследят ятото.

Ари се изправи бавно и излезе. Ако беше вярно… В гърдите му се надигна почти болезнен прилив на радост. Татко щеше да помогне. Татко каза, че се гордее с него. Щеше да получи Макс само за себе си. Беше като Коледа, рождения му ден и Хелоуин наведнъж.

97

Случвало ли ви се е… не, надали. Ако никога не сте летели с мишелови, вероятно няма да можете да разберете какво е. Може би ако поплувате с акули, но не в аквариум, а в океана. Това малко ще ви доближи до нашето усещане.

Погледнах Ръч. На лицето й беше изписано блаженство, а къдравата й коса се развяваше зад нея.

Току-що бяхме прекосили границата между Вирджиния и Северна Каролина. Под нас се издигаха Апалачите, по-ниски и по-обли от Скалистите планини. Бяха по-стара верига и ходът на времето ги беше омекотил. Виждате ли? Все пак бях запомнила нещо от часовете по география.

Намирахме се много високо, където въздухът беше доста разреден. Яркото слънце нагряваше гърбовете и крилете ни, а около нас се ширеха единствено небесните простори. И най-хубавото — бяхме забелязали ято ширококрили мишелови и се бяхме присъединили към тях.

Те отначало се отдалечиха, удивени от огромните грозни хищници, пръкнали се до тях, но след това отново се приближиха предпазливо. Сега се носехме между тях в рехава формация — ние шестимата и около дузина мишелова. Бях изсъскала на Тото да мълчи и да не издава нито звук. Сгушен в прегръдките на Иги, той мърдаше с черните си лапички и носът му трепкаше, докато си въобразяваше, че ги преследва.

— Каква прелест! — каза Газопровода и кривна крило леко надолу, за да опише широка окръжност около нас.

Усмихнах му се. Само преди два часа се бяхме изнесли панически от двора на Ан, докато от микробусите под нас се сипеха Заличители, стиснали пушки в ръце, а вече бяхме в безопасност, вдишвахме разредения чист въздух, заобиколени от създания, които ни служеха за пример с хищната си горда осанка, изключителната лекота и ловкост на полета и естествения начин, по който бяха допуснали до себе си същества, напълно различни от тях.

За огромна разлика от Заличителите например, които ни показваха какви да не бъдем — тромави идиоти, изпълнени със злост. Аз лично преливах от благодарност.

— Не може ли просто да останем да живеем с тях? — попита Ръч с копнеж.