Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 64
Джеймс Патерсън
— Звучи доста ужасно — казах аз.
Това обичайно ли беше за Деня на благодарността? Нямах представа. Знанията ми идваха от гледането на телевизия. Как ли щяха да прекарат празника моите стари приятелки Ела и доктор Мартинес?
Сам отново вдигна рамене.
— Гадно ще бъде. Но ще мине, след което ще имам четири седмици да събера сили за Коледа.
Засмях се, а той се усмихна насреща ми. Някакво движение зад него привлече вниманието ми. Сам седеше с гръб към широката витрина на сладкарницата. Някой беше минал покрай нея. Не. Някой стоеше пред нея.
Ръката ми застина във въздуха, а сърцето ми сякаш се скова в лед.
Отвън Ари вдигна палец с хищническа усмивка.
71
Точно на проклетата ми
Огледах сладкарницата набързо. Зад касата имаше служебен изход. Ако обърнех масата, щях да го забавя…
— Макс, добре ли си?
— Аха — измърморих разсеяно, без да откъсвам поглед от Ари.
Той ми се ухили отново, след което отмина и се скри от погледа ми. Мярнах нечия коса на кичури до него, след което видях във витрината собственото си отражение.
Сам се обърна да провери в какво се бях втренчила точно когато Ари изчезна.
Седях неподвижно, в очакване Заличителите да нахлуят през витрината и тавана.
Сам продължаваше да ме гледа с недоумение.
— Добре ли си? — попита пак.
— Аха. — Придадох си небрежен вид. — Просто мярнах нещо.
А, да: другото, което ненавиждах по време на среща освен появата на проклетите Заличители, беше невинното Гласче в главата ми да се разприказва точно в този момент. Определено. И какво искаше да каже с това? Вече знаех, че Ари е жив.
— Макс?
Обърнах се към Сам.
— Извинявай. Отнесох се.
Усмихнах му се извинително. Бях нащрек, готова да скоча на крака всеки миг, но не се случваше нищо.
— Харесва ми, че можеш да изядеш цяла мелба. Другите момичета обикновено поръчват половин топка обезмаслен сладолед в купичка. На теб обаче не ти пречи.
Засмях се изненадано и се зачудих дали не трябва да се смутя.
— Не се притеснявам с какво се храня.
Само
— Харесва ми — повтори Сам.
72
Най-малката сестра на Сам ни откара обратно до къщата на Ан. Тъкмо беше изкарала книжка. Сам ме изпрати до верандата.
— Благодаря — казах. Чувствах се странно и неловко. — Много ми беше приятно.
— И на мен — отвърна Сам. — Не си като другите момичета.
— Това хубаво ли е, или лошо? — попитах.
— Хубаво. Определено е хубаво.
Усмивката му беше много красива. Приближи се до мен, сложи едната си ръка на рамото ми, а другата — под брадичката ми. И ме целуна. А аз се опулих. Бяхме почти еднакви на ръст, но той не беше толкова слаб и жилест като Зъба. Наклони глава на другата страна, целуна ме отново и обви ръце около кръста ми.
И знаете ли какво? Изобщо не се и замислих за крилете. Затворих очи и просто се отпуснах. О, Боже, целувка.
Поне веднъж Гласът да каже нещо на място.
Клаксонът на колата нададе кратък отегчен стон. Сестрата на Сам искаше да се прибира.