Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 62

Погледнах го. Махаше плавно и мощно в нощта с големите си тъмни криле.

— Е, и? Това е просто кръв.

Той поклати глава.

— Не и нашата. Червените ни кръвни телца имат ДНК, не забравяй. Получих от твоята ДНК.

Замислих се.

— Е, и?

Той повдигна рамене.

— Може би затова се чувствам така. Може би това не е предназначено за мен.

— Хм… И не знаем дали е за добро, или за зло, или е без значение.

— Предполагам, че скоро ще разберем — каза той.

Оказа се, че във Вашингтон има на практика стотици проклети църкви с високи камбанарии. Въпреки че надеждата да намерим точната днес беше доста мижава, все пак обикаляхме небето в търсене на църква в жилищен квартал. Спуснахме се над десет пъти, но след огледа на близките къщи давах знак да се издигнем отново.

След три часа подобни занимания огладняхме и се уморихме. Дори нямаше нужда да говорим — спогледахме се, повдигнахме рамене и завихме едновременно обратно към къщата на Ан.

Когато стигнахме, беше около 3,00 сутринта. Насочихме се към прозореца на неизползван килер на втория етаж, който бяхме оставили отворен.

— Зъб!

Той ме погледна, а аз посочих къщата.

Силуетът на Ан ясно се очертаваше в прозореца на спалнята й. Беше будна и ни чакаше — в три часа сутринта. Тази жена спеше ли изобщо?

Дали беше обикновен шпионин на ФБР, или нещо друго?

Внезапно се почувствах изтощена. Спуснахме се към къщата, свихме криле в последния момент и се шмугнахме през прозореца. Събрахме юмруци, потупахме ги и се насочихме към стаите си. Събух обувки и се метнах на леглото с дрехите. Не вярвах Ан да влезе.

Вече беше видяла каквото беше нужно.

69

Следващите няколко седмици бяха най-сюрреалистичните в живота ми, което е сериозно предизвикателство, тъй като се съревноваваха с детството в клетка, живота на беглец, откритието на други мутанти в подземна лаборатория под нюйоркското метро… о, да, и крилете.

Това обаче беше далеч по-странно.

Не се случи нищо лошо.

Върнахме се на училище и всичко потече нормално, с изключение на това, че Гази и Иги някак съумяваха да прекарват дните си, без да взривяват нищо. Както никога.

Злобекторът не ни се бъркаше — вероятно по здравословни причини, за да си спести припадък от ярост.

Класната на Ейнджъл се държеше обичайно — в смисъл, не се случваше внезапно да поведе учениците си към някой магазин за играчки и да им накупи каквото си поискат. В такъв случай бих заподозряла нещо.

Ръч получи покана за рожден ден. На немутанти. Ан обеща да й помогне да избере дрехи, които да прикрият крилете й, но да й стоят като на нормално дете.

И… пригответе се, запазих най-хубавото и най-лошото за накрая:

Онова момче, Сам, ме покани на среща.

— Моля? — изригна Иги.

— Поканиха ме на среща — повторих и сипах лъжица картофено пюре в чинията си.

— О, Макс! — възкликна Ръч.

— Майтапиш се — каза Гази с пълна уста и се разсмя, като се опитваше да не оплюе всичко наоколо. — Ама че загубеняк! И как реагира, когато го посече?

Вторачих се съсредоточено в пържолата си.

— Приела си, така ли? — усети се Ръч.

— О, Боже — каза Иги и се хвана за челото. — Макс на среща. Нали уж се стараехме да стоим настрана от сълзите, болката и хаоса?