Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 65

Отдръпнахме се един от друг, и двамата отворили широко очи, с леки усмивки на лицата.

— Еха! — каза той, а аз кимнах утвърдително.

— Време е да тръгваш — казах. — Благодаря ти още веднъж за всичко. Беше страхотно.

— Да.

Изглеждаше, сякаш иска да ме целуне отново, но сестра му пак натисна клаксона. Той унило се обърна, слезе по стъпалата и пресече сумрачната алея.

— Ще се видим утре — каза през рамо.

— Да.

Тръгнаха и ме оставиха в плен на чувства, които просто не можех да опиша с думи.

73

Ан ме чакаше вътре. Изправи се и попита с усмивка:

— Как мина?

— Добре — отговорих. — Е, лека нощ.

Продължих напред и се качих по стълбите. Не исках да съм груба — не че това по принцип ме притеснява, — но просто в момента не можех да завържа смислен разговор с нея. Влязох в стаята си, седнах на леглото и запреживявах отново последните десет минути.

Вратата се открехна леко и Зъба надникна вътре. Засенчи очи с ръка и влезе.

— Леле! — каза. — Направо сияеш. Не мога да гледам.

Завъртях очи и свалих якето си. Разкърших рамене и раздвижих малко крилете си. Ах. Така беше по-добре. Цяла вечер бяха стояли прибрани. Зачудих се дали Сам ги беше усетил. Явно не, предвид че не беше изпищял ужасено.

Зъба затвори вратата.

— Искаха да те дочакат, но Ан ги накара да си легнат.

— Разумно решение от нейна страна — казах.

— Е? Как мина?

Облегна се на бюрото ми и скръсти ръце на гърдите си. Долових нещо в гласа му и го погледнах. Както обикновено, лицето му беше напълно безизразно, но го познавах твърде добре и забелязах неуловимото потрепване на мускулите на челюстта и леко присвитите очи.

— Видях го как… как беше изразът… а, да… как „се залепи за теб като магнит“. Така че явно сте си прекарали добре.

Замълча, а аз се опитах да си представя какви мисли минават през главата му.

— Да — казах накрая. — И май не съм единствената, на която се случва.

Той се смути малко. Събух маратонките си. Зъба седна до мен и се облегна на таблата на леглото.

— Значи го харесваш… Няма да се наложи да го убивам — каза напрегнато.

Повдигнах рамене.

— Да. Държа се много мило. Прекарахме си добре.

— Но…?

Разтрих слепоочията си.

— Но какво от това? Ако ще да е и най-милото момче на света, това не променя нищо. Аз си оставам мутантка. И положението, в което сме, ми опротивява все повече с всеки изминал ден. Не можем да се доверим на никого. Не можем да разгадаем шифъра. Не можем да открием родителите си. Не че би имало някакво значение и да го направехме.

Зъба замълча.

— Тази вечер видях Ари — казах, а той вдигна глава. — Застана пред витрината на сладкарницата, в която бяхме. Усмихна ми се. С него имаше някого… — замислих се за русите кичури, които бях мярнала. — Видях…

И в следващия момент осъзнах. Бях решила, че съм видяла собственото си отражение във витрината. Но не беше така.

Обърнах се бавно и изгледах Зъба.

— Аз бях с Ари. Пред витрината стоеше друга „аз“.

Стомахът ме присви.

Зъба премигна — така изразяваше потресено недоумение.

— В деня, в който ни нападнаха, мярнах русите кичури в микробуса им — казах. — А днес видях същата коса, отвън до Ари. Реших, че е собственото ми отражение в стъклото. Но не беше. Беше друга аз.