Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 61

— И колко време е това? Реши ли кога да си тръгнем? — попита Ейнджъл.

— Да — отвърнах сухо. — Преди две седмици.

— Не може ли да останем поне за Деня на благодарността? — попита Ръч. — Никога не сме били на празнична вечеря. Моля те.

Кимнах с неохота.

— Ако няма други провинения, може да останем.

Качих се горе и се упътих към стаята си. На минаване покрай отворената врата на спалнята на Ан чух телевизора. Думите изчезнали деца привлякоха вниманието ми. Спрях и се заслушах.

— Да, наскоро изчезналите деца в няколко района навяват тежкия спомен за други семейства, загубили децата си — неотдавна или преди години. При нас са господин и госпожа Грифитс, чийто единствен син бил отвлечен от местната болница след раждането си.

Замръзнах. „Грифитс“ беше второто име на Иги — поне така мислехме. Бях го запомнила от четирите страници, които бяхме открили в Института — преди да изчезнат. Но в тамошния документ пишеше още, че бащата на Иги е мъртъв. Значи нямаше как това да са родителите му — или? Наострила уши, се приближих предпазливо още няколко сантиметра, за да погледна телевизора през открехнатата врата. Ан бе в банята — миеше си зъбите.

— Човек би предположил, че след четиринайсет години ще олекне — рече жената с тъга. — Но не е така. Същата болка, непрекъснато.

Дъхът заседна в гърлото ми. Четиринайсет години? Грифитс? Образът на репортерката изчезна и бе заместен от мъж и жена.

Мъжът беше прегърнал съпругата си през рамо. И двамата изглеждаха тъжни.

И още нещо.

Жената изглеждаше точно като Иги.

67

Зъба ме изгледа напрегнато през кичурите коса, които винаги покриваха очите му.

— Стояха пред дома си. Видях достатъчно и ще мога да разпозная къщата — казах бързо шепнешком.

Беше късно и останалите вече спяха. Бях изчакала досега, преди да споделя със Зъба какво бях разбрала.

— Името им беше Грифитс. Детето им изчезнало преди четиринайсет години. И жената беше абсолютно копие на Иги.

Зъба поклати бавно глава и се замисли.

— Не мога да повярвам, че си успяла да попаднеш точно на това.

— Знам. Но възможно ли е да е постановка? Дори ни забрани да гледаме телевизия. Просто… Мисля, че е добре да го проверим.

Зъба отново поклати глава.

— Колко къщи има във Вашингтон?

— Зад тази имаше голяма мрачна църква, на около пресечка от нея. Старомодна, с много висока камбанария. Надали има много такива.

Зъба въздъхна.

— Около милион.

— Зъб! Това е сериозен пробив! Категорично трябва да идем и да проверим!

Той ме погледна.

— Нали сме наказани — каза с безизразно лице.

Изгледах го за кратко, след което и двамата избухнахме в смях.

68

— Какво има?

Зъба се държеше странно цяла вечер. Носехме се високо над светлините на града, а той непрекъснато бършеше чело и разкършваше рамене.

— Много ми е горещо — промърмори. — Но не е от болест. Просто… много ми е горещо.

— Както се случи с мен? — повдигнах вежди аз. — Хм. Изчакай седмица, след това ще полетиш като „Конкорд“. Вероятно. Или пък просто умираш.

Ухилих се насреща му, но той не ми обърна внимание.

— Наистина ли ти е зле?

— Не. Но се сетих за нещо. Имам от твоята кръв.