Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 36

Иги вдигна глава. По проблясъците светлина предположих, че полицията ще пристигне всеки момент.

— Иги, нуждая се от теб — казах трескаво. — И те обичам. Имам нужда от всички ви, и от петимата — само така самата аз се чувствам цяла. Така че ставай, преди да те убия.

Той се изправи.

— Е, щом поставяш така нещата…

Хванах го за ръка, изтичахме зад магазините, понесохме се във въздуха и се насочихме към сенките. Издигнахме се високо, а под нас две полицейски коли влетяха на паркинга.

Обърнахме се и полетяхме към къщата на Ан. Внимавах връхчетата на крилете ми да докосват тези на Иги при всеки мах.

— Ние сме семейството ти — казах му. — И винаги ще бъдем семейството ти.

— Знам.

Той подсмръкна и изтри слепите си очи с ръкав.

— Хайде да полетим бързо! — обади се Тото.

38

— Какво е това? — казах, без да мисля. — Имам предвид, че изглежда добре. Мирише добре… — Седнах на масата и подадох чинията си. — Броколи? Чудно!

Ан изсипа щедра доза яхниесто подобие в чинията ми. Успях да различа грах, може би морков и нещо кафеникаво — вероятно от месен произход.

Взех вилицата и се усмихнах възпитано.

— Благодаря ти, че си ни приготвила вечеря, Ан — казах и боднах в чинията.

— Моля — отвърна тя суховато. — Поне се получи доста. Все още се уча.

— Няма проблем — казах с пълна уста и размахах вилица във въздуха. — Много е вкусно.

Зъба сложи чинията на Иги пред него и тропна по масата до вилицата му. Иги безпогрешно я намери и започна да се храни. Наблюдавах го от миналата нощ, но днес се държеше нормално. Поне не беше взривил и подпалил нищо, което беше добър знак.

Ометохме всичко от чиниите си. Плюс допълнителното. Твърде често ни се беше случвало да стоим гладни, че да имаме претенции.

Накрая, за да затвърди имиджа си на американска домакиня, Ан извади ябълков пай.

— Обожавам ябълков пай! — рече Ръч въодушевено.

— Нали има още един? — попита Гази предпазливо, като делеше парчетата наум.

Ан извади още един.

— Както ви казах, уча се.

Гази вдигна победоносно юмрук.

— Браво!

— Трябва да поговорим, деца — каза Ан, докато разпределяше пая. — Нещо като семеен съвет.

Останах безизразна, но вътрешно се зачудих за чие семейство точно говореше.

— Справяте се чудесно тук — продължи тя и седна на стола си. — Свикнахте по-бързо и от най-смелите ми очаквания. Признавам, че и на мен ми е изключително приятно да съм с вас.

Обзе ме някакво лошо предчувствие. Дано не каже нещо ужасно. Например, че иска да ни осинови. Нямах и идея как щях да постъпя в подобна ситуация.

— Мисля, че е време да преминем към следващата стъпка — рече тя и ни огледа.

Моля те, недей, недей, недей…

— Така че ви записах на училище.

Моля-я-я?!

Зъба избухна в смях и изтърси:

— Ха-ха, за момент наистина ти повярвахме.

— Не се шегувам, Ник — каза Ан тихо. — Наблизо има много добро училище. Ще бъдете в пълна безопасност. Ще се запознаете с деца на вашата възраст, ще си общувате с тях. А и трябва да признаете, че образованието ви е, меко казано, повърхностно за годините ви.

Или твърдо казано просто липсва — помислих си аз.

— Училище? — каза Ръч. — Имаш предвид училище?