Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 34

— Това ще дойде малко в повече — измърмори Зъба.

— Хм. Добре — рекох. — Знам, че се отпуснахте и се чувствате добре тук. Но не трябва да приспиваме бдителността си, нали?

— Става — отвърна Ейнджъл.

— Студено ми е — обади се Тото.

Присвих очи, а Ейнджъл ми се усмихна.

— Нали имаш козина? — отбелязах.

— Да, но тук е студено.

Стиснах зъби, разкопчах якето, пъхнах Тото вътре и се направих, че не забелязвам подхилкването на момчетата. Тото подаде глава от пазвата ми и рече доволно:

— Така е по-добре.

— Ей! Първият адрес е тук долу — посочи Зъба. — Да действаме!

36

— Сигурно баща й е бил бръснар? — предположи Ръч.

Погледнах към Зъба. Този адрес беше най-близо до неговото име — мястото, където допускахме, че може би беше живяла майка му. Мислехме, че е била самотна майка, под двайсетгодишна, която дала Зъба за осиновяване. Както при първите два адреса, и тук ударихме на камък — бръснарски салон, сгушен до бизнес сграда.

Зъба вдигна рамене незаинтересовано. Аз обаче го познавах добре и не ми убягна как стегна челюст.

— Съжалявам — казах му меко.

Той ме погледна и само за миг в очите му проблесна нещо. След това отново стана безизразен.

— Няма значение. И без това не очаквах да открием кой знае какво — рече той. — Вероятно ще бъде загуба на време, но все пак да проверим ли и последния адрес?

— Да — каза Иги.

Това бяха координатите до неговото име.

— Хайде, да тръгваме — нареди Зъба и излетя, без да се обръща да провери дали го следваме.

— Доста се натъжи — прошепна ми Ейнджъл, щом Ръч и Гази скочиха във въздуха.

— Знам, миличка — отвърнах й шепнешком аз.

— Мен не ме интересува откъде съм — каза Ейнджъл чистосърдечно и ме погледна в очите. — Откъдето и да съм дошла, не искам да се връщам там. Не и ако и вие не можете да дойдете.

Целунах я по челото.

— Ще мислим за това, когато му дойде времето. Ако изобщо се стигне дотам — отговорих. — Засега нека просто настигнем останалите.

— Чакайте — обади се Тото и притича до един противопожарен кран. — Пиш пауза.

37

— Над магазините има ли жилища? — попита Иги.

Емоциите се четяха на лицето му.

— Не — въздъхнах аз.

Зашифрованият адрес на Иги се беше оказал азиатски магазин за хранителни стоки — един от цяла редица магазини.

— А на отсрещния тротоар? — попита Иги.

— Автокъща — отговорих. — Съжалявам, Иг.

— Аз съм виновен, банда — обади се Зъба. — Реших, че съм разгадал шифъра, но очевидно дълбоко съм се излъгал.

— Е, ако си се заблудил — поде Ръч, — значи няма смисъл да се разочароваме, нали? Това просто значи, че още не знаем истината.

— Да, точно така, Ръч — казах аз, благодарна, че го приемаше толкова бодро.

— Ама че тъпотия! — изкрещя Иги внезапно.

Гласът му отекна по стъклените витрини. Той замахна към стълба пред себе си и го уцели точно. Присви тяло и по олющената кожа на кокалчетата му изби кръв.

— Съжалявам, Иг… — започнах аз.

— Не ме интересува, че съжаляваш! — развика ми се той. — Всички съжаляват! Това няма никакво значение! Важното е да разберем откъде идваме!

Отдалечи се ядосано, като подритваше камъчетата на паркинга.