Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 19
Джеймс Патерсън
Загубих представа от колко време стоях на умивалника под освежаващата струя на водата. Накрая реших, че може би вече ще успея да заспя и се изправих, за да подсуша лицето си.
И едва не изпищях.
Завъртях се, но в стаята цареше покой. Пак заковах очи в огледалото и го видях отново — Заличител.
Премигнах бързо. Какво,
Заличителят бях аз.
18
На мига челото и шията ми плувнаха в студена пот.
Преглътнах и Макс-Заличителката в огледалото направи същото.
Отворих уста. Вътре имаше дълги и остри кучешки зъби. Когато ги докоснах с пръст обаче, ми се сториха малки, равни, нормални. Опипах лицето си — кожата ми беше гладка, въпреки че в огледалото вече бях напълно преобразена.
Как се бях почувствала? Беше ми станало горещо, а сърцето ми се беше разтупало. Боже. Какво ставаше? Дали това не беше някакво ново умение, както Ейнджъл можеше да чете мисли, Гази — да имитира всякакви гласове, Иги — да разпознава хората, като опипва отпечатъците на пръстите им?
Прилоша ми от ужас и отвращение. Огледах се крадешком наоколо, за да се уверя, че никой не ме беше видял в това състояние. А всъщност нямах никаква представа какво биха видели останалите, ако се бяха събудили.
Втренчих се в огледалото. Какво?!
Ох. Свих се и притиснах пръсти към слепоочията си с надеждата да прогоня болката. Опипах лицето си за последно, за да се уверя, че кожата ми наистина беше гладка, и застанах до леглото на Зъба.
Той дишаше, потънал в сън. Изглеждаше по-добре — не беше като мумия. Щеше да се оправи. Опитах се да изкарам цялата си болка и страх с една въздишка и се свих на постелката си до Ръч. Затворих очи, макар че се съмнявах сънят да ме споходи.
Лежах притихнала в мрака. Единствено равномерното спокойно дишане на моето спящо ято ми вдъхваше сили.
19
— Не разбирам — каза лекарят, втренчен в раната на Зъба.
Когато дойде да смени превръзките на Зъба тази сутрин, лекарят установи, че раните му са почти заздравели и на мястото им са останали само розови белези.