Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 18

— Тоест утре? — попита той.

— И аз така мисля.

— Слушай, Зник, може ли да сменя канала? — попита Иги. — Дават мач.

— Разбира се, Зиги — отвърна Зъба.

Легнахме си рано, смачкани и копнеещи за сън предвид събитията от последните двайсет и четири часа. Към девет часа останалите вече спяха непробудно. Агентите изнамериха отнякъде постелки за йога, които вършеха работа. Особено ако човек е свикнал да спи на земята в пещери или по бетонните подове в тунелите на метрото.

Опитах се да успокоя ума си в настъпилата тишина. Глас? Някакви належащи забележки, които да искаш да споделиш, преди да откъртя?

Реши да останеш със Зъба.

Очевидно — отвърнах наум. Думите на Гази на плажа… Малкият всезнайко беше прав. Не биваше да позволявам пак да се разделяме, дори и да изглеждаше по-безопасно. Справяхме се най-добре, когато бяхме заедно. Цялото семейство, заедно на едно място.

Семейството е много важно — каза Гласът. — Мисля, че ти ми го каза веднъж.

Да — помислих си. — И затова мисля да потърсим родителите си веднага, щом излезем оттук.

Поех си дълбоко въздух и опитах да се отпусна. Бях напълно изтощена, но мозъкът ми работеше с пълна пара. Щом затворех очи, през съзнанието ми започваха да препускат най-различни образи — взривяващи се сгради, облак под формата на гъба, патици, омазани с нефт, планини боклук, ядрени електроцентрали. Кошмари от действителността.

Затова се надигнах и отворих очи. Резултатът не се промени особено. Беше започнало да ми прилошава по-рано, но не го бях споделила с останалите. Имах главоболие — не от онова, подобното на експлозия, при което ми се струваше, че някой размазва мозъка ми по стените на черепа, а обикновено. За щастие, експлозивните главоболия бяха далеч по-малко и далеч по-нарядко отпреди. Хипотезата ми беше, че бяха вследствие на опитите на мозъка ми да сподели работното си място с невъзпитания неканен гост — моят Глас. Във всеки случай бях много доволна, че главоболието напоследък си бе взело отпуск.

В момента усещах друго. Беше ми горещо. Кожата ми гореше. Имах чувството, че в системата ми има прекалено много адреналин и той ме изнервя непоносимо.

Дали Заличителите следяха чипа в ръката ми? Бяхме го видели на рентгеновата снимка, която ми направи доктор Мартинес в кабинета си преди толкова много време. Как така винаги успяваха да ни намерят? Вечният въпрос.

Загледах се в Тото, заспал на леглото при Ейнджъл и Гази. Беше по гръб, вирнал лапи във въздуха. Той имаше ли чип? Дали в момента следяха и него?

Уф… Беше ми горещо, бях изнервена и не се чувствах добре. Идеше ми да се просна в някоя пряспа, да се наям със сняг и да натъркам кожата си с него. Представих си, че отварям прозореца и политам в прохладния нощен въздух. И че се връщам при доктор Мартинес и дъщеря й Ела, единствените приятели, които имах сред хората. Доктор Мартинес щеше да знае как да постъпи. Сърцето ми биеше ужасно бързо — имах чувството, че някой барабани с палки отвътре по гръдния ми кош.

Изправих се и тихо прекрачих през спящите по пода тела до умивалника в единия край на стаята. Пуснах студената вода, оставих я да облее ръцете ми, а после се наведох и наплисках лицето си няколко пъти. Това ме освежи и се размечтах за студен душ. Дано не се разболея — примолих се. — Не мога да го допусна. Не мога да заразя Зъба.