Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 128

В същия миг паяците, плъховете и клетката изчезнаха. Докато останалите се оглеждаха объркани — съвършено олицетворение на думата тъпаци, — аз изругах под нос. Чуден момент за срив в последната свръхсекретна холографска система за виртуална реалност на големите шефове! Това — заедно с несвоевременната поява на очарователната ми предшественичка — щеше малко да затрудни изпълнението на задачата ми.

— Макс? — удиви се Ари и зяпна другата Макс.

— Макс! — извика Ръч.

— Да — отговорихме и двете.

Другата Макс ме изгледа и присви очи.

— Казват, че имитацията е най-искреното ласкателство — рече с презрение. — Така че, предполагам, че много държиш да ми се подмажеш.

— Коя си ти? — казах аз и се опулих. — Измамница!

— Не, не е. — Онова, плашещото хлапе, Ейнджъл, се обърна и ме изгледа. Ръката й кървеше на мястото, където я беше ухапал Ари. — Ти си измамницата.

Преглътнах яростта си. За коя се мислеше тази, с тъпото си кученце? Усмихнах се загрижено.

— Но, Ейнджъл — пропях с пропит с искреност глас, — как може да говориш така? Знаеш коя съм аз.

— Знам, че аз съм Ейнджъл — каза тя. — И кучето ми не е тъпо. Ти си тъпата, щом си мислиш, че можеш да ни изиграеш. Мога да чета мисли, идиотка такава.

137

Стомахът ми се сви на топка, твърда като гранит. Никой не ме беше предупредил за това.

— Да, идиотка такава — каза кучето.

Зяпнах насреща му. Говореше ли? Това някакъв номер ли беше?

Максимум Райд огледа мутантите един по един. Те я запрегръщаха, а аз я стрелнах със злобен поглед. Не можех да повярвам, че се беше появила и беше съсипала всичко.

— Хайде, време е да излекуваме личностното ти разстройство — изръмжа другата Макс и се обърна към мен.

Лицето й беше пребледняло, а ръцете й бяха свити в юмруци.

— Взе ми думите от устата — изръмжах и аз и се приготвих за бой. — Да не си посмяла да пипнеш ятото ми!

— Чудесно, двете сте се запознали.

И двете се обърнахме. На прага на залата стояха група учени в бели лабораторни престилки.

— Макс, добре ли си? — попита Джеб Бачълдър.

Понечих да кажа „да“, но осъзнах, че не гледа мен. Притесняваше се за другата Макс, за нея го беше грижа. Мен можеше да ме прежали.

В гърдите ми се надигна гняв. Бях точно като Макс, бях Макс, бях по-добра от нея във всичко. Но за всички тук бях боклук. Бях самото нищо. Никой.

Един от другите учени пристъпи напред и каза с плътен глас:

— Ликвидирай старата версия. Непотребна е. Срокът й на годност изтече.

Гледаше ме — явно честта да го направя се падаше на мен.

Без да мисля, се хвърлих с главата напред към другата Макс, право през една от масите.

Тя го очакваше, но безумната завист и яростта бяха на моя страна. Забих се в нея и я блъснах в стената. Тя мигновено се окопити и зае бойна позиция.

— По-добре не го прави — каза застрашително. — Не съм за теб.

— Лъжеш се! — отвърнах с презрение.

— Ъ-ъ, Макс? — обади се Газопровод. — Да знаеш, че…

— Млъквай! — излаях насреща му и отново се хвърлих към Максимум Райд.

Учените и Джеб се дръпнаха от пътя ни. Затъркаляхме се по масите, вкопчени една в друга. Тя успя да вдигне юмрука си и ме удари в главата. Извиках от болка.