Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 130
Джеймс Патерсън
Изведнъж хватката около гърлото ми се отпусна.
Въздухът нахлу в гърдите ми като бесен разпенен поток. Картината пред очите ми изсветля и с хриптене отново започнах да дишам.
Старата Макс слезе от гърдите ми. Закашлях се, хванах се за гърлото и с усилие успях да седна на пода.
— Аз съм по-силната — изкрещя тя на учените. — По-силна съм от вас. Защото няма да ви доставя удоволствието да убия това момиче. Няма да падна на вашето жалко ниво!
139
— Макс — каза Джеб с изненада в гласа. — Не може да има две Макс.
Погледнах към фалшивата Макс под мен, която гълташе въздух като риба на сухо. Бях видяла как зениците й се свиват до размерите на карфица и бях усетила колко близо съм до това да я довърша. Но опитното зайче беше решило да избяга от лабиринта.
— Тогава не трябваше да
— Не разбираш — започна един от учените. — Само една от двете може да осъществи съдбата си и да изпълни мисията.
Това прозвуча тъпо и високомерно. Без да изпускам фалшивата Макс от очи, се върнах при ятото и се подготвих или да бягаме, или да се бием.
— Честно казано — обърнах се към Бялата престилка, — струва ми се, че не сте премислили нещата добре. Сериозно. Включили сте ни в уравнението и сте предвидили някакъв резултат. Е, имам новини за теб, умнико.
Огледах групата учени, Джеб, Ари. Адреналинът все още бушуваше във вените ми, от носа ми течеше кръв и ми се искаше да сритам още нечий задник.
— Във вашето уравнение ние сме
Обикалях наоколо наистина ядосана. Потта, която се лееше от челото ми, започна да смъди в драскотината на бузата ми.
Неочаквано се разнесе вой на аларма. Чуха се викове и тропот на обувки.
Джеб и останалите учени се спогледаха. Все още не можех да осмисля какво точно става. Те бяха ли част от „Айтекс“, или не?
— Макс? — каза Газопровода.
— Трябва да се омитаме — казах трескаво.
Огледах се за възможни пътища за бягство, след което ми просветна — намирахме се
Джеб и другите Бели престилки отстъпиха назад към Заличителите. Фалшивата Макс изглеждаше объркана — явно не можеше да реши на чия страна да застане. За малко да ми стане жал за нея.
— Макс, наистина…
—