Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 12

Колко искрено звучеше само.

— Много мило! — казах и побързах да седна, преди да припадна. — Но нима всички тук, в болницата, не са се натъкнали на затруднение? Съмнявам се, че ФБР обръща внимание на всеки поотделно. Така че кажете какво искате от нас.

Единият от агентите потисна мазната си усмивка. Тримата се спогледаха за кратко. Първият — според картичката се казваше Дийн Микелсън — се усмихна унило.

— Знаем, че сте преживели доста, Макс. И съжаляваме за това, че… Ник е пострадал. В безизходица сте, но ние можем да ви помогнем.

Бях много уморена, а трябваше да помисля. Ятото не ме изпускаше от очи. От мястото си долавях аромата на топлата закуска пред тях.

— Ейнджъл — казах, — дай на Тото малко храна — да проверим дали ще му стане нещо. Ако оцелее, може да се нахраните.

Тото сякаш знаеше името си — подскочи на стола до Ейнджъл и завъртя опашка. Тя се поколеба — не искаше да рискува.

— Ето — каза агентката, изправи се и изяде една хапка от бърканите яйца на Ейнджъл.

Другите двама последваха примера й и опитаха храната от останалите три подноса. Един по-млад агент донесе пети поднос за мен. Опитаха и моята храна, след което оставиха подноса на масата.

— Така добре ли е? — попита един от тях.

Заизучавахме ги с интерес в очакване внезапно да стиснат гърла и да се строполят бездиханни на пода.

Е, не се случи.

— Добре, време за манджа, банда — казах и ятото се нахвърли върху храната с настървението на… хм, Заличители.

Гази приключи първи — просто беше всмукнал съдържанието на подноса си.

— Може ли още два подноса, моля? — попита.

Смаян, Дийн кимна и излезе да даде заповедта.

— И как възнамерявате да ни помогнете? — казах между хапките. — Откъде разбрахте, че сме тук?

— Ще отговорим на всичките ти въпроси — рече другият агент, — но и ти ще трябва да отговориш на няколко наши. Решихме, че ще е по-удобно да поговорим с вас един по един — по-лесно ще ви е да се съсредоточите. Ако сте приключили с храната, може да се преместим тук.

Той отвори вратата зад себе си, която водеше до по-широка конферентна зала. Наоколо се суетяха още няколко агенти. Щом ни видяха, те млъкнаха и се втренчиха в нас.

— Няма да се разделяме — казах.

— Няма. Просто ще седнете на отделни маси — каза жената. — Всички ще сте в едно помещение, виж.

Изстенах наум. Кога бяхме спали за последно? Нима бягството ни от Института по тунелите на канализацията под Ню Йорк се беше случило едва преди два дни? Зъба беше в операционната, един Бог знаеше на какви хора се бяхме натъкнали, а на всичкото отгоре не виждах изход. Не и без да изоставим Зъба. Което беше недопустимо.

С въздишка бутнах встрани опразнения си поднос и кимнах на останалите.

Нека разпитът да започне.

14

— Как се казваш, пиленце?

— Ариел — отвърна Ейнджъл.

— Добре, Ариел. Познаваш ли човек на име Джеб Бачълдър?

Агентката вдигна пред себе си една снимка. Ейнджъл я разгледа. Познатото лице на Джеб на хартията я смути.

— Не — каза тя.

— Хм… добре… Би ли ми казала каква ти е Макс?

— Сестра. Заради мисионерите. Те са ни родители.