Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 11

— И имате… криле? — попита лекарката тихо.

Кимнах.

— Вие сте хибрид между човек и птица — констатира лекарят.

— Може и така да се каже — отвърнах сковано. Другият вариант беше „сбъркана мутантка“. — Но предпочитам да ме наричате птицо-американка.

Погледнах медицинската сестра. Имаше уплашен вид, който подсказваше, че би предпочела да бъде където и да е било, но не и тук. Напълно я разбирах.

Лекарката заговори делово:

— Включихме му една банка физиологичен разтвор, за да преодолее шока, но се нуждае и от кръв.

— Не бива да му преливате чове… обикновена кръв — казах. Всички научни познания, които бях прихванала през годините на анализи и експерименти, изведнъж изплуваха в съзнанието ми. — Червените ни кръвни телца имат ядро.

Като птичите.

Лекарката кимна.

— Пригответе се за даряване на кръв — каза ми тя отсечено.

12

Двайсет минути по-късно бях с литър по-лека и ми се виеше свят като на пиян щраус. Не беше редно да давам толкова много кръв, но Зъба се нуждаеше от повече дори и от това количество, така че направих всичко възможно. Бяха го вкарали в операционната.

Запътих се по коридора към чакалнята. Там беше пълно с хора, но не и с деца птици.

Забързано обиколих помещението в случай, че се бяха скрили под столовете или нещо подобно. Ятото го нямаше.

Със замаяна глава проверих един коридор, след това друг. Чувствах се отпаднала, гадеше ми се и имаше сериозна опасност всеки момент да припадна от страх, че съм ги изгубила.

— Тук са — каза ми ниска чернокоса медицинска сестра.

Загледах я, а тя ми подаде малка пластмасова бутилка с ябълков сок и кексче.

— Изяжте това — заръча ми. — Ще Ви помогне за виенето на свят. Вашите… братя и сестри са в седми кабинет — посочи надолу по коридора.

— Благодаря — смотолевих аз, несигурна дали го заслужаваше.

Отворих дебелата врата на седми кабинет, без да почукам. Четири чифта притеснени детско-птичи очи се взряха в мен. От облекчението — макар и временно — коленете ми омекнаха.

— Ти трябва да си Макс — чу се глас.

Стомахът ми се сви. О, не — помислих си при вида на тъмносивия костюм, късата военна прическа и почти невидимата слушалка в ухото. Заличител? Новите партиди ставаха все по-неразличими. Очите на мъжа не грееха с типичния животински блясък, но не възнамерявах да свалям гарда.

— Заповядай, седни — обади се друг глас.

13

Бяха трима — двама мъже и една жена, с „правителствено“ излъчване. Бяха насядали около работната маса от изкуствено дърво.

Иги, Ръч, Гази и Ейнджъл също седяха на масата, а пред тях имаше пластмасови подноси с храна. Осъзнах, че не я бяха докоснали, въпреки че вероятно вече умираха от глад. Предпазливостта им ме изпълни с гордост и за малко очите ми да плувнат в сълзи.

— Кои сте вие? — попитах.

Удивих се колко спокойно и равно звучеше гласът ми. Точка за мен.

— От Федералното бюро за разследване сме — каза единият мъж и ми подаде визитната си картичка. Беше както трябва — с отпечатан герб и прочее. Не че това имаше някакво значение. — И сме на ваша страна. Научихме, че сте се натъкнали на затруднение, и дойдохме да проверим имате ли нужда от помощ.