Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 111
Джеймс Патерсън
Бяха ни забелязали. Извих гръб, насочих се надолу и полетях с мълниеносна скорост към земята. Спусках се с триста и двайсет километра в час, тоест след по-малко от минута трябваше да завия отново, за да не се размажа като комар в предното стъкло на света.
Кой твърди, че поезията е мъртва?
Погледнах отново нагоре. От хеликоптера нямаше и следа. След няколко минути видях няколко точици с различни размери да се приближават към мен. Ятото.
Зъба пристигна първи.
— Трябва да слезем на земята — рекох аз.
117
— Черен рейнджър до Перо Едно — прошепна Тото. — Хоризонтът е чист. Чуваме ли се, Перо Едно?
— Тото, аз съм
— Вярно… а би трябвало да имаме — отвърна ми кучето шепнешком. —
Сложих ръка на устата му и огледах планината ръждясал метал, стара техника и оглозгани купета от коли, които се простираха на десетки метри около нас. Махнах над рамо и Зъба, Гази и Ръч се промъкнаха покрай мен и приклекнаха до купчина хладилници без врати.
Имаше само един пазач, който надали можеше да опази и хартиен плик. Стоеше край варел с огън от другата страна на огромния склад за скрап и крадени коли. Последното беше просто предположение заради подозрително многото относително нови коли, скрити в помещение с размерите на летищен хангар.
Бяхме се насочили точно към него.
— Да видим… Последния път, в който се возихме в кола… — зашепна Зъба в ухото ми.
— Тогава беше друго — прекъснах го нетърпеливо. — Така или иначе, сега няма да крадем микробус.
— А какво ще откраднем този път? — прошепна Иги. — Може ли аз да карам?
— Ха. Ха — казах сухо, а той се ухили самодоволно.
— Ето тази — прошепнах и посочих една ниска и лъскава спортна кола.
Която — оказа се — нямаше двигател.
Всъщност всичките проклети коли имаха някакъв неразрешим проблем — липсваха я воланът, я гумите, таблото, седалките… Час по-късно вече бях ядосана до немай-къде.
— И сега какво? — попита Зъба тихо и приклекна до мен. — Обществен транспорт?
Изгледах го кисело.
— Макс? — каза Ръч с нетипично съсредоточен глас и отметна няколко дълги кичура от лицето си. — Помислих малко.
— Вземаме седалките от тойотата, гумите от бъгито, акумулатора от кадилака, а после и волана от хондата, после връщаме двигателя обратно в другата тойота, слагаме нов въздушен филтър и сме готови да отпрашим с нея. — Изгледа ме несигурно с големите си кафяви очи. — Нали така?
— Еха! — възхити се Тото и приседна.
— Хм — казах аз.
— Въздушният й филтър е на онзи плот там — добави Ръч отзивчиво.
— Откога разбираш от такива работи? — попитах слисано.
— Падам си по колите. Имах навика да чета годишното издание за автомобили на „Консюмър рипорт“ на Джеб. Сещаш ли се?
— Бре! Е, явно имаме план — казах аз. — Всички ли разбраха какво трябва да направим?
Дори и толкова смотан пазач щеше да чуе шума от двигателя, затова се наложи да избутаме нашия Франкенщайн през портала и няколко пресечки по-надолу, преди да проверим дали изобщо ще запали.