Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 112

И двигателят заработи! Вярно, звучеше странно, а от гърнето няколко пъти се чуха гърмежи като от пушка, но колата се движеше, драги мои!

— Скачайте вътре! — наредих.

И в този момент открихме последния проблем.

Малката „Тойота Ехо“ не беше предназначена за шест — да, точно шест — деца, при това доста големи за възрастта си.

С криле.

И с куче.

— Ама че нелепа бричка! — джафна Тото от скута ми на предната седалка.

— От къде на къде точно кучето трябва да седи в теб? — попита Гази недоволно, докато се носехме със скърцане и тракане по притъмнелите улици. — Не можеше ли да е някой от нас?

— Охо, кучето — изсумтя Тото. — Много мило!

— Защото не е разрешено на предните седалки да седят по двама души — обясних аз. — Рисковано е. Ако ни види полиция, ще ни спрат със сигурност. Ако искаш, да пратя Тото отзад при вас?

Всички на задната седалка викнаха „не!“ в един глас.

— Имайте малко търпение, хора — продължих. — Още малко. Спираме веднага, щом намерим място за спане.

— Кучето — промърмори Тото, все още ядосан.

— Ш-шт — казах.

— Е какво, не си ли куче? — попита Газопровода.

Беше уморен. Всички бяхме уморени, гладни и изнервени.

— Престанете и двамата — рекох строго. — Достатъчно! Всички да млъкнат, ясно ли е? Търсим място за спане. Спокойно.

Зъба погледна в огледалото за обратно виждане.

— На някой да му се пее „Деветдесет и девет бутилки бира на стената“?

Всички викнахме „не!“ в един глас.

118

Същата вечер скрихме колата в един обрасъл храсталак край някаква изоставена ферма и преспахме в дърветата, поклащани приятно от нежния вятър. Никой не ни нападна или подгони, тоест нощта мина прекрасно.

На сутринта се натоварихме в малката си количка — ударението пада върху малката.

— Коланите не стигат — оплака се Гази от задната седалка.

Четиримата се бяха натъпкали като сардели.

— А Господ е свидетел, че прекарваме всеки миг от живота си в безпрекословно подчинение на правилата за безопасност — казах аз, докато изучавах картата.

— Просто отбелязвам — отвърна Гази. — Леле! Зъб!

Дори и Зъба беше потръпнал от стържещия звук при последната смяна на скоростите. Прехапах устни, за да не издам раздразнението си, и го погледнах с големи невинни очи. Да, точно така — преглътнах високомерните забележки, които бих могла да направя за шофирането му. За разлика от самия него, който не ми беше спестил и една хаплива реплика, когато зад волана бях аз. Направих го, защото съм по-добър човек — честно. Аз съм направо принцеса, когато става дума за чувствата на другите.

— Ало, вълкодава — казах на Тото. — Долу лапите от „Евърглейдс“.

Тото се премести малко, така че да виждам картата, Зъба отново смени скоростта и се понесохме към целта си — централата на „Айтекс“.

Ако информацията на Ейнджъл беше вярна, ни предстоеше най-сетне да научим какво точно се очакваше да направя, за да попреча на компанията да унищожи света. Беше ми втръснало да отлагам. И да подпитвам. Бях готова да разбера.

119

Ето нещо, за което може би не сте се замисляли — ако някой щатски полицай засече на шосе И-95 странна закърпена „Тойота Ехо“, в която сякаш се е напъхало половината население на малка държава, решила да имигрира в Щатите, вероятно ще реши да я спре за проверка.