Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 104

Отне ми само секунда да ги настигна с няколко исполински мощни скока. Те се втренчиха в мен с изненада и ужас. Приземих се и избих химикалката от ръката на момичето, хванах я за ризата и я изправих на крака.

— Пица ли поръчваш? — изръмжах.

109

Интересно е колко различни са хората. На нейно място, ако някой ми беше изръмжал: „Пица ли поръчваш?“, щях да се сопна, без да мисля: „Да. За теб с пеперони ли?“.

За разлика от нея. Тя ме изгледа ужасено, след което внезапно избухна в разтърсващи шумни хлипове и закри лице с ръце. Момчето падна на колене до нея и също се разрида, без дори да се опитва да го прикрие.

— Съжалявам! Съжалявам! — простена момичето.

Пуснах я обратно на земята, скръстих ръце на гърдите си и я изгледах строго.

— Съжаляваш за какво? Бъди по-ясна.

Момичето посочи предавателя, който примигваше на земята.

— Не исках! — изхлипа тя. — Те ни накараха! Те ни накараха!

Взех предавателя и го метнах в блатото. Той пльокна и потъна под водата.

— Кой ви накара? — настоях с пълното съзнание, че вече не разполагам с много време.

Известно време децата единствено хлипаха. Побутнах момичето с носа на маратонката си.

— Хайде, казвай! — казах.

Да, знам — Макс мъчителката. Не че не съжалявах децата. Беше ми жал за тях. Обаче нашият живот ми беше по-важен от техния. Знам, някой ще каже: „О, нима животът на всички ни не е еднакво важен, а?“. И вероятно ще бъде прав в измисления ви свят. Но в истинския свят ние с ятото бяхме плячка, а тези деца ни бяха издали. Това беше най-важното, а за ваше учудване в моя живот доста често най-важното е единственото, което има значение.

— Те — отговори момичето през сълзи.

Шумът беше събудил и останалите и те се бяха насочили към нас между дърветата.

Клекнах до нея и я стиснах за китката.

— Казвай кой беше!

Стиснах здраво китката й и очите й се разшириха.

— Те — повтори и се разхълца. — Онези… хората, които ни отвлякоха. Държат ни от месеци. Мен ме отвлякоха през август.

— Мен също — обади се момчето и вдигна глава.

Сълзите бяха набраздили мръсотията по бузите му и сега бяха на райета като зебра.

— Онези ни изпратиха да ви намерим. Не ни храниха два дни, за да са сигурни, че ще се постараем. Както и направихме. А вие ни нахранихте.

Той отново избухна в илач.

— Казаха, че ако не ви намерим, няма да ни приберат. Че ще се изгубим в блатата и нещо ще ни убие. — Момичето трепереше. Беше се успокоила, но от брадичката й все още капеха сълзи. — Съжалявам. Нямах избор.

Лицето й отново се изкриви.

Разбирах я. Опитваха се да оцелеят — като нас. Бяха избрали собствения си живот пред нашия, точно както бих постъпила и аз.

Обърнах се към Зъба.

— Събери нещата ни. Да изчезваме.

Ятото се зае да развали скромния ни лагер. Сложих пръсти под брадичката на момичето и я повдигнах, така че да ме погледне в очите.

— Разбирам — казах безизразно. — Предавателят ще ги доведе тук и ще ви намерят. Ние обаче ще сме си тръгнали и няма да можете да им кажете кой знае какво. Сега ще те попитам последен път: искам да чуя име, място, лого, каквото и да е. Отговорът ти ще определи дали ще ви намерят живи, или ще оставя само труповете ви. Ясно ли е?