Читать «Домът на Червения убиец» онлайн - страница 15

Ателстан прошепна няколко думи на Бенедикта, усмихна се извинително на Уоткин и останалите, взе наметалото с голяма качулка и се върна точно навреме, за да попречи на дебелата свиня на Урсула да се блъсне в Кранстън и да го прекатури. Коронерът изхвърча навън, гледайки ядно Ателстан, сякаш го предизвикваше да се разсмее. Кранстън яхна коня, ревейки нещо за прасета в църквата и как с удоволствие би хапнал сочно парче свинско печено. Ателстан метна дисагите върху Филомел, възседна го и поведе Кранстън надалеч от църквата, преди той да е успял да предизвика разправия.

– Защо в Тауър, сър Джон? – попита той бързо, опитвайки се да отклони гнева на коронера.

– След малко ще разбереш, послушнико! – сопна му се Кранстън.

– Аз съм брат-доминиканец, не послушник! – промърмори Ателстан.

Кранстън се оригна и отпи отново от меха с вино.

– Какво става там? – попита той.

– Имахме енорийски съвет.

– Не, говоря за гробищата.

Ателстан го уведоми и лицето на коронера стана сериозно.

– Мислиш ли, че са от поклонниците на сатаната? Черните господари на гробищата? – прошепна той и доближи коня си до Филомел.

Свещеникът направи гримаса.

– Би могло.

– Трябва да са те! – отсече Кранстън. – Кой друг би се интересувал от разлагащи се трупове?

Коронерът отдръпна коня си, когато Филомел гневно наклони глава към него, виждайки, че улицата се стеснява.

– Да можех да ги унищожа до крак! – завалено каза Кранстън. – В трактата ми за управлението на Лондон... – сините очи на коронера, впуснал се в любимата си тема, следяха неотклонно Ателстан, търсейки по лицето му и за най-малкия признак на досада. – Според моя трактат – продължи той – всеки, който практикува черна магия, ще трябва да плати голяма глоба при първо нарушение и да бъде осъден на смърт при второ – той сви рамене. – Но може би са само някакви дребни злосторници.

Ателстан поклати глава.

– Такива неща никога не са дребни – отвърна той. – Веднъж присъствах на екзорсизъм в малка църква близо до Блакфрайърс. Младо момче, обсебено от демони, говореше на странни езици и се издигаше във въздуха. Твърдеше, че демоните влезли в него, след като присъствало на церемония, в която трупът на обесен служел за олтар.

Кранстън потръпна.

– Ако имаш нужда от помощ... – внимателно предложи той.

Ателстан се усмихна.

– Много мило от твоя страна, милорд коронер. Както обикновено, твоето великодушие ми спира дъха.

– Всеки приятел на добрия Бог е и мой приятел – отвърна Кранстън. – Дори да е послушник.

– Аз съм брат-доминиканец – отвърна Ателстан. – Не послушник.

Той хвърли гневен поглед на Кранстън, но коронерът отметна глава и се засмя гръмогласно на изтърканата си шега.

Най-после напуснаха претъпканите улички, избягвайки снега, който се плъзгаше от високите, полегати покриви, и поеха по главната улица към Лондонския мост. Павираната част беше покрита с лед и тънък пласт сняг, който хапещият вятър вдигаше във въздуха при внезапните си пориви. Тук-там имаше все още сергии, но продавачите се криеха зад парцаливите платнени навеси от свирепия вятър, който запълваше небето с плътни снежни облаци.