Читать «Домът на Червения убиец» онлайн - страница 14

– Кои са тези хора? – попита меко Бенедикта. – Защо го правят? Какво търсят?

Думите ѝ потънаха в море от тишина. Всички лица се извърнаха към свещеника за отговор. Това беше моментът, от който се боеше Ателстан. Гробището беше Божия земя. Когато за пръв път беше дошъл в енорията преди девет месеца, той беше много строг към онези, които се опитваха да направят пазар там и към момчетата, които играеха с костите, изровени от кучета или прасета. "Гробището" беше заявил той, "е Божия земя, където вярващите очакват второто пришествие на Христа". Дори тогава Ателстан не беше обяснил изцяло причината за своята строгост: той тайно споделяше страховете на Църквата от онези, които се прекланяха пред Сатаната, Господаря на кръстопътищата и Повелителя на бесилото, и често изпълняваха черните си магически ритуали на гробищата. Всъщност беше чул за един случай в енорията на църквата "Сейнт Питър" в Корнхил, където черен магьосник хранел с трупове демони и скорпиони.

Ателстан се изкашля. Как можеше да отговори? В този миг вратата се отвори и Кранстън, неговият спасител, тържествено влезе в църквата.

Втора глава

Сър Джон отметна наметалото и избута бобровата си шапка на тила.

– Хайде, братко – извика той, намигайки на Бенедикта. – викат ни в Тауър. Явно убийците не са си дали почивка заради времето.

За първи път Ателстан се зарадва на драматичния начин, по който обичаше да се появява Кранстън. Свещеникът се взря в него.

– Кларет ли си пил, сър Джон?

Кранстън почеса месестия си нос.

– Малко – каза той завалено.

– Ами гробището? – изохка Уоткин. – Сър Джон, нашият свещеник трябва да се погрижи за това.

– Разкарай се, миризлив дребосък!

Жената на Уоткин скочи и погледна заплашително Кранстън.

– Милорд коронер, идвам веднага – намеси се Ателстан с помирителен тон. – Уоткин, ще се погрижа за тази работа, когато се върна. Междувременно нахрани Бонавентура и угаси факлите. Сесили, ще изнесеш ли храна за прокажените?

Момичето го погледна безизразно и кимна.

– Имай предвид – промърмори Ателстан, – че през деня те скитат и сами се грижат за себе си.

Той се усмихна кротко на обичните си енориаши, слезе бързо по заледените стълби на църквата и пое към свещеническия дом.

Отряза си парче хляб, но го изплю, защото беше престоял и накиселяваше.

– Ще ям по пътя – промърмори той и сложи в дисагите пергамент, кутии с пера и мастилници.

Филомел, старият му боен кон, изцвили и го побутна, което беше много досадно – Ателстан тъкмо се опитваше да закопчае ремъците под издутия му корем.

– Все повече заприличваш на Кранстън – промърмори свещеникът.

Той отведе Филомел пред църквата и изтича по стъпалата към входа. Кранстън се беше облегнал на една колона, гледаше ухилено Сесили и се опитваше да попречи на Бонавентура да се отърка в крака му. Коронерът не понасяше котки след походите си във Франция, където французите бяха катапултирали мъртви котки в малкия замък, превзет от него, за да разпространят заразни болести. Затова пък Бонавентура обожаваше коронера. Явно усещаше кога той е наблизо и винаги се появяваше.