Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 90

"... радостите на славата, които дължим на Бога и маршала на Саксония, не са в състояние да компенсират копнежа ни по вас. Да ви заключа най-сетне в прегръдките си – това ще е най-голямата награда за нашите победи. Луи"

*

Терасата на "Етиол" приличаше на изложба – под огромен балдахин от бяло платно бяха изнесени всички столове от къщата. Със и без странични облегалки, облечени с кадифе ниски столчета, прости дървени табуретки, изискани кресла, една пейка и даже един диван.

– Е? Кой къде ще седне? – Абатът я погледна въпросително изпод черната си шапка.

Жан, облечена в лека рокля от нежнозелена коприна, разпъна чадърчето си, за да се опази от силното слънце, и внимателно огледа мебелите. Помисли малко и се обърна към Берни:

– В присъствието на краля имат право да седят само кралицата, кралските принцове и принцеси – на табуретки. Херцозите, маркизите, графовете и така нататък стоят прави.

Абатът кимна доволно.

– Много добре. А сега да предположим, че присъства само един принц или принцеса с кралска кръв. Къде ще седне херцогинята и къде може да седне маркиз или граф?

Жан се замисли за миг.

– Херцогинята ще се настани на креслото, а маркизът или графът – на табуретка.

– Правилно!

– Нещо обаче не ми е ясно – отбеляза Жан с леко смръщено чело. – Ако Негово Величество покани някой граф да седне, какво ще прави херцогът? И той ли ще седне?

– В никакъв случай – заяви категорично абатът.

– Но неговият ранг е по-висок от този на графа!

– Да, но право на краля е по всяко време да предпочете един придворен пред друг.

Жан го погледна объркано.

– Следователно всичко, което се смята за валидно, изведнъж губи значението си?

– Права сте. Защото кралското благоволение е по-важно от всяка привилегия и издига граф над херцог.

Жан въздъхна. Не си представяше как ще запомни безбройните изключения. Точно тогава забеляза в парка мъжка фигура с бастун в ръка да ѝ маха приветствено. Добре познатото лице с издаден нос не можеше да бъде сбъркано с никое друго.

– Мосю Волтер!

Жан помоли абата да я извини за момент, повдигна леко полата си и слезе с бързи стъпи по стълбището към градината, за да поздравил стария си приятел.

– Мосю Волтер, толкова се радвам да ви видя!

Поетът свали шапка, поклони се галантно и ѝ целуна ръка.

– Маркизо... – живите кафяви очи, обкръжени с мрежа от весели бръчици, измериха сияещото младо лице с видимо задоволство. – Уверявам ви, мадам, днес сте много по-красива от последния път, когато ви видях. Боговете ще завидят на краля за щастието да ви обича.

Жан се усмихна поласкано. Двамата се познаваха от доста години и вече бяха истински приятели, свързани от неутолимата жажда за знания и от любовта към изкуството. Преди да се омъжи, Жан се срещаше с Волтер главно в салона на мадам Дьо Тенсен и на официални приеми в Париж. Поетът често ѝ носеше нови книги, канеше я на театър. След женитбата ѝ той стана чест и скъп гост в "Етиол". Тя поставяше пиесите му в театъра си, а заедно с други поети и философи двамата разговаряха до късна нощ за Бога и за света.