Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 91

Жан го хвана подръка. От лекия ветрец дантелените волани на чадърчето ѝ пърхаха като пеперудени крилца.

– Между нас да си остане, мосю Волтер, нямах ни най-малка представа колко е трудно да обичаш краля. Никога няма да науча безбройните правила и предписания, с които скъпият абат Дьо Берни се опитва да ме запознае – въздъхна тя и поведе поета към една сенчеста алея.

Волтер, искрено зарадван за връзката ѝ с краля, спря и я погледна сериозно.

– Няма от какво да се притеснявате, мадам. Вие сте не само по-красива и по-очарователна, а и много по-умна от повечето дами в Двора.

Жан не отговори. Знаеше, че Волтер има горчив опит с "Версай". Острият език и критичните му произведения няколко пъти едва не го пратиха в Бастилията. Многократно беше принуждаван да емигрира. Църквата не го обичаше. Слава богу, миналата година се бе върнал в Париж и оттогава се радваше на нарастващото благоволение на краля.

– Все още не съм имала случай да ви поздравя за новата ви длъжност като кралски историограф – усмихна му се топло Жан. – Вашето стихотворение за победата на Негово Величество край Фонтеноа ми хареса много. Кралят ми писа, че също го е харесал.

Волтер склони глава.

– Много ви благодаря. Позволете да изтълкувам като добър знак, че съдбата ни отвежда в Двора по едно и също време.

– И аз го тълкувам така, мосю Волтер, и се надявам да ме посещавате често. – Жан отново се обърна към терасата, където столовете и абатът я очакваха. – Дотогава ще се наложи да се позанимавам усърдно с изкуството на дворцовата етикеция, а това не е особено приятно. – От гърдите ѝ се отрони тиха въздишка.

Очите на Волтер засвяткаха дяволито.

– Е, къде, ако не в Двора, е мястото на придворната учтивост, нали, скъпа?

Жан избухна в смях.

– Прекрасно казано!

Двамата се поразходиха още малко из парка, обсъждайки последните събития в Париж. Жан се радваше на разнообразието и покани поета да остане за вечеря. Волтер прие с радост.

*

Горещината бе развалила доста величествената външност на маркиз Дьо Пюизиол. Напудреното лице беше яркочервено, а по ръбовете на изкусно вързаното шалче блестяха едри капки пот. Маркизът кимна мрачно на братята Пари.

– Ужасно съжалявам, господа, но ме натоварихте със случай, много по-труден, отколкото предполагахме.

– Как да разбираме думите ви, маркизе?

– Имам предвид търсенето на наставница за вашата питомка – обясни нетърпеливо маркизът и затърси носна кърпичка из джобовете на жакета си.

Пари дьо Монмартел му подаде мълчаливо своята снежнобяла, дискретно парфюмирана кърпичка. Маркизът благодари и избърса потното си чело. После небрежно хвърли кърпичката на пода.

– Не съм сигурен дали ще намеря подходящия човек.

– Е, аз вече намерих – в гласа на Пари дьо Монмартел се прокрадна опасна мекота. Маркизът бе получил значителна сума, за да намери наставница – според изискванията на традицията на дамата се падаше задължението да представи Жан на краля и кралското семейство.

– Не ме разбирайте погрешно. Наистина положих огромни усилия, постарах се да убедя няколко дами, ала нито една от тях не пожела... – маркизът явно се чувстваше неловко и затърси правилните думи – ... не пожела да се изложи на опасността да се бламира пред Двора, като представи на Негово Величество лице с такъв произход.