Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 70

Жан милваше твърдите мускули и се наслаждаваше на играта им под бронзовата кожа. Потрепери от радост, когато той плъзна устни по гърдите ѝ, остави пареща диря към корема и слезе към слабините ѝ. Ръцете му милваха меката кожа от вътрешната страна на бедрата и увеличаваха възбудата ѝ. Когато най-сетне проникна в нея, тя простена от наслада.

Луи се задвижи внимателно, мъчително бавно и тя си помисли, че няма да издържи на напрежението. Ала когато затвори очи, той извика:

– Не, не така! Гледайте ме, Жан, искам да виждам какво преживявате!

Тя се подчини и впи поглед в очите му. Дишането му се ускори. По кожата му избиха капчици пот. Движенията му постоянно се ускоряваха. Телата им се сляха в трескава възбуда, потопиха се едно в друго, насладиха се на вкуса си и се превърнаха в едно. Времето спря, после експлодира и се изля в море от сладостни усещания.

*

Огънят в камината догаряше. Няколко дебели цепеници тлееха и постепенно се разпадаха на пепел. Навън все още цареше мрак.

Жан отвори очи и се огледа замаяно. Устните ѝ пареха, тялото ѝ пламтеше. В първия момент не разбра къде се намира, но бързо си спомни какво се бе случило. Кралят! Обърна се с усмивка, но разбърканото легло беше празно. Луи я бе оставил сама! В сърцето ѝ се заби нож. Не, невъзможно!

Трепереща от страх, тя претърси полутъмната стая с поглед, надявайки се да се е излъгала. Дано не си е отишъл – това би означавало, че не е искал нищо повече от една нощ. Забеляза открехнатата врата към библиотеката и въздъхна облекчено.

Жан се загърна в копринения халат на чичо си, оставен до леглото, и изтича боса в съседното помещение.

Луи стоеше до високия еркерен прозорец и се взираше в мрака. Парижани продължаваха да танцуват и да се веселят.

Нещо в позата му я накара да спре, въпреки че голите му гърди я привличаха неустоимо. Самотен... Божичко, Луи беше самотен! В сърцето ѝ се събуди диво желание да се приближи и да го прегърне, ала не посмя да го стори.

Кралят раздвижи глава и тя разбра, че е чул влизането ѝ.

– Понякога завиждам на тези хора... – заговори приглушено той, без да се обърне към Жан. Погледът му се плъзна към параклиса от другата страна на улицата. Зад малката постройка се очертаваха тъмните силуети на кръстовете в гробището. – Мислите ли понякога за смъртта? – попита неочаквано кралят.

И тогава Жан не издържа. Съчувствието я тласна към него. Ала лицето му бе толкова мрачно, че тя се уплаши. Погледна го колебливо и кимна.

Припомни си болната си майка и въздъхна. И тя имаше моменти, когато животът ѝ се струваше напълно безсмислен предвид вечната празнота, която ги очакваше.

– Да, Ваше Величество, често мисля за смъртта – призна тихо тя.

Луи не откъсваше поглед от кръстовете в гробището. Лицето му се превърна в каменна маска.

– Ние сме обречени да губим. Винаги да губим – пошепна той с дълбок пророчески глас.