Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 50

Кралят го очакваше. Стоеше сам до прозореца и се взираше в черната нощ.

Като чу тежките ботуши на гвардейския капитан да тропат по мраморния под на преддверието, Луи се обърна бавно.

– Ваше Величество... – започна задъхан херцог Д'Айен и гласът му се пречупи. Неспособен да продължи, той падна на колене пред краля и захвърли прашната си пътническа наметка.

Като видя сведената глава на Д'Айен, Луи разбра какво се е случило. "О, не – простена вътрешно той, – не може да съм изгубил още една любима жена!" Усети как ледена ръка го стисна за гърлото и сърцето му се скова в лед. "Наистина ли Бог я е наказал за греховете ѝ?"

– Тя... тя е мъртва? – попита едва чуто той.

Херцог Д'Айен вдигна глава, погледна своя господар в очите и кимна.

*

Слънчевите лъчи с мъка си пробиваха път през плътната стена от тъмни облаци. Пажовете цяла нощ поддържаха огъня в камините и печките, ала в двореца се усещаше неприятен хлад. Кралицата нареди на камериерките да ѝ приготвят за месата най-дебелата, подплатена с кожи наметка.

В Двора върлуваше инфлуенца. Две от придворните ѝ дами вече лежаха болни със силна треска. За щастие Мария Лешчинска не беше податлива на болести. Въпреки че наскоро навърши 41 години и беше родила десет деца, тя си оставаше здрава и жизнена. Студът и болестите не бяха в състояние да повалят родената в Полша френска кралица. Но тази сутрин под очите ѝ имаше тъмни сенки, а погледът в огледалото ѝ показа, че фините бръчици по челото и около устата са се задълбочили. Чувстваше се напрегната и недоспала. Камериерките донесоха наметката и кралицата заповяда да доведат при нея монсиньор Бойе, епископ Дьо Мирпоа. Сивокосият духовник влезе в малкия частен кабинет и се поклони пред господарката си с гъвкавост, учудваща за напредналата му възраст.

– Ваше Величество.

– Благодаря ви, че се явихте при мен в този ранен час, монсиньор.

Бойе се усмихна учтиво с тънките си устни и склони глава. Познаваше достатъчно добре своята дълбоко набожна кралица, за да знае какво става в сърцето ѝ, ала не възнамеряваше да започне пръв. Мария Лешчинска се отпусна на един стол и нервно закърши ръце.

– Монсиньор Бойе – подхвана най-сетне тя, – треперя от страх и всеки ден се моля Бог да прости греховете на съпруга ми, но трябва да призная, колкото и ужасно да звучи това признание, че при цялата си християнска любов към ближния не съм в състояние да скърбя за смъртта на онази жена. През последните години изтърпях твърде много унижения заради нея.

Бойе я дари с милостив поглед.

– Всемогъщият ще накаже онази жена и за греховете ѝ към вас – увери я той и в очите му светна мрачен пламък. – А що се отнася до съпруга ви, Бог ще прости на краля, ако той се разкае за сторените грехове и обещае да се поправи. – Гласът му омекна. – Молете се за това, Ваше Величество.

Кралицата кимна. Късите, дебели пръсти трескаво се плъзгаха по корицата на малката Библия, която винаги лежеше на писалището ѝ. Да, щеше да се моли, не ѝ се вярваше обаче Луи да се разкае за греховете си. Да, кралят се боеше от Бога – откакто поддържаше метреса, отказваше да приема причастие и на Великден да полага ръка върху скруфолозноболните. Това показваше, че съзнава вината си, но все така си оставаше под безбожното влияние на няколко придворни, които наричаше свои приятели. Тези хора не бяха за подценяване.