Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 49

Свещеникът се прекръсти и започна да изкачва широкото стълбище.

Лакеят му отвори вратата, Божият служител влезе в спалнята на херцогинята и веднага разбра, че слуховете, обикалящи от вчера Париж, отговарят на истината. Херцогиня Дьо Шатору беше тежко болна. Доскоро красивото лице на кралската метреса днес изглеждаше восъчно и хлътнало. Под очите ѝ се бяха вдълбали тъмни кръгове, високите скули сякаш се бяха смъкнали, прекрасното чело беше покрито с капчици студена пот.

Свещеникът имаше достатъчно опит. Още щом чу неравномерното, мъчително дишане, разбра, че краят наближава. Отпрати лекарите и камериерките и пристъпи към леглото.

Трескавият поглед на херцогинята се местеше неспокойно. Най-сетне тя забеляза застаналия до леглото ѝ свещеник и го погледна въпросително, с няма молба. В стъклените очи ясно личеше страх.

Още не е разбрала, че животът ѝ свършва, помисли си съжалително старецът. Както повечето хора, така и херцогинята не искаше да се примири с неизбежното.

Треската, започнала само преди ден, дойде бързо и неочаквано. Внезапното заболяване на кралската метреса предизвика ужас в двора. Между парижкия ѝ дворец и "Версай" непрестанно сновяха пратеници, за да осведомяват отчаяния Луи за здравето на любовницата му. Негово Величество заповяда да се четат молитви и изпрати при херцогинята най-добрите си лекари. Напразно. Господ бе решил друго.

Свещеникът направи кръст върху челото на умиращата, поръси я със светена вода и зашепна молитва. Равномерните, монотонни слова успокоиха херцогиня Дьо Шатору. Дишането ѝ се нормализира и това позволи на свещеника да я изповяда.

Накрая тя се отпусна изтощено върху възглавниците и затвори очи. Божият служител хвана ръката ѝ. Оттук нататък щеше да я придружава само Всемогъщият.

*

Мъжът препускаше към двореца "Ла Мюет "с последни сили. Шибаше немилостиво нещастния кон и се взираше напред в нощта. Вятърът развяваше наметката му, горещият дъх на врания жребец се стелеше на кълба в ледения декемврийски въздух. Ездачът минаваше покрай дървета, възвишения и поляни, ала не виждаше почти нищо. Само луната осветяваше пътя му и той се молеше да не падне и да си счупи врата.

Най-сетне гората се разреди и херцог Д'Айен успя да различи очертанията на двореца. Сега вече можеше да забави ход.

"Ла Мюет"! Херцогът въздъхна. Снощи Негово Величество научи за влошеното състояние на херцогинята, напусна "Версай" и се уедини там. Далеч от строгия церемониал, от всевластния етикет и от безбройните лица наоколо. За да погледне истината в очите.

За един кратък миг херцог Д'Айен, син на маршал Дьо Ноай, успя да се съсредоточи и да се подготви за тежката задача, която му предстоеше да изпълни. Винаги безгрижното му момчешко лице тази нощ изглеждаше тревожно и напрегнато. Той пое дълбоко дъх и отново пришпори коня. Стигна до двореца в галоп. Стражите веднага познаха капитана на гвардията и отдадоха чест. Херцог Д'Айен скочи от седлото и хвърли юздите в ръцете на притичалия коняр.