Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 48

– Поздравления, мосю Д'Етиол. Жена ви роди здраво бебе – лекарят смутено се почеса по главата.

– Значи е момиче? – попита беззвучно Шарл.

Льоноар кимна със съжаление.

Жан лежеше смъртнобледа върху куп възглавници. Бяха я измили и застлали леглото с чисти чаршафи, но в стаята все още миришеше на кръв и Шарл се потърси от отвращение. За малко да извади кърпичка и да си закрие носа.

Хвърли бързо поглед към дъщеря си, наведе се към Жан и я целуна по челото.

– Не е страшно, че е момиче. Следващия път сигурно ще родиш момче – рече Шарл, горд с великодушието си.

– Мадам има нужда от време, за да възстанови силите си – обясни учтиво лекарят. – Раждането беше много трудно. Засега я оставете на спокойствие.

*

Нарекоха момиченцето Александрин. Тя имаше мънички пръстчета на ръцете и краката, а валмото руси къдрави косъмчета на главичката ѝ придаваше ангелски вид.

– Моето сладко малко съкровище! – Жан се смееше и я подхвърляше във въздуха. Бебето реагираше с радостни звуци.

Погледнеше ли дъщеричката си в очите, Жан изпитваше топлота и нежност. Имаше чувството, че двете се познават от цяла вечност. Александрин беше съвършена. Шарл почти не ѝ обръщаше внимание, но това не притесняваше щастливата майка. И бездруго беше убедена, че прекрасното малко същество няма нищо общо с човек като Шарл.

През трите години на брака си двамата не успяха да се сближат. Жан се радваше, че Шарл не проявява интерес нито към салона ѝ, нито към театъра. "Сигурно съзнава неспособността си да каже дори две свързани изречения", мислеше си понякога тя.

Все пак признаваше, че мъжът ѝ не е с лош характер. Той беше добродушен, макар и доста тромав. Би могла да попадне на много по-лош съпруг. Подобно на повечето брачни двойки и двамата се отнасяха един към друг с дистанцирана учтивост. За съжаление Шарл продължаваше да идва в стаята ѝ всяка нощ и да настоява за правата си. С повечето съпруги беше така. Жената не се омъжваше за удоволствие, а за да е осигурена и да заеме по-добро място в обществото. Така беше открай време. Брачните задължения бяха цената, която тя бе принудена да плати, за да живее желания живот.

Ала появата на Александрин я обезщети за всички преживени страдания. Детето представляваше дар небесен. Истинска благословия беше да го държи в прегръдките си. Целуна я за кой ли път и я залюля нежно. Кърмачката стоеше до леглото и се усмихваше с разбиране.

– Сигурна ли си, че я храниш добре? – попита Жан.

– Разбира се, мадам – отговори спокойно жената. Пищните ѝ гърди не допускаха съмнение в способностите ѝ. – Кърмя я редовно, на всеки три часа.

Жан целуна Александрин по пухкавата бузка и неохотно я предаде в ръцете на кърмачката.

– Искам да ми я донесеш и следобед, чуваш ли?

Кърмачката кимна и излезе, притиснала бебето към гърдите си. Там малката Александрин изглеждаше още по-дребничка и безпомощна, отколкото беше в действителност.

11.

Пред входа на великолепния градски дворец на улица "Дю Бак" горяха факли. Ярките пламъци затопляха ледения въздух и осветяваха величествения герб над вратата.