Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 47

"Моля те, Господи, направи така, че да родя здраво и силно дете", изплака безмълвно тя. За момент видя отново малката главица на момчето, което роди преди две години и което живя само три дни. Не, сега не бива да мисли за него! На всяка цена трябва да прогони спомена и страха, изпълващ сърцето ѝ. Този път детето ѝ ще живее!

Жан изохка, понесена от нова болка, и заби нокти в леката копринена завивка. Болките я замайваха и тя изпадаше в състояние, близо до припадък. Светът загуби очертанията си. Почти не чуваше как в стаята влизат хора и си шепнат. Не усети кога донесоха до леглото ѝ кофи с гореща вода и лекарят, повикан от Шарл, се скара с акушерката кой е по-компетентен. Не усети и прегледа, докато Мария отново и отново бършеше челото ѝ.

Някой ѝ говореше, но тя не беше способна да отговори. Чувстваше се абсолютно безпомощна. Болките се засилваха, а интервалите между тях бързо се съкращаваха. Жан пъшкаше и имаше чувството, че не ѝ достига въздух. Лекарят хвана ръката ѝ и заби игла във вената. Кръвта ѝ закапа по пода. Пред очите ѝ се спусна черна пелена и тя преживя кратък миг на милостиво безсъзнание. Много скоро обаче започнаха да я плискат със студена вода и да я разтриват с мокри кърпи, за да дойде на себе си. Макар да не ѝ се вярваше, че е възможно страданието да продължи, болките се засилиха и следваха една подир друга почти без пауза. Тя се мяташе и виеше от болка като ранено животно.

Настъпи миг на просветление и Жан разбра с абсолютна увереност, че няма да преживее този ден. Животът ѝ ще свърши, без да е направила нищо значително. Почина на 22 години при раждане, ще казват хората. Но в момента дори това нямаше значение. Дано само болките свършат по-скоро. "О, Господи, моля те!" – проплака тя.

При следващия миг на просветление Жан видя широката усмивка на акушерката и почти се ядоса.

– Още малко остана, мадам. Виждам главичката. – Тя помилва отново бузата на родилката и с мрачно изражение избута лекаря настрана.

*

Шарл ходеше нервно напред-назад и непрестанно бършеше потта от челото си. Отдавна беше захвърлил перуката.

През последните часове в спалнята на жена му не спряха да влизат и излизат хора с тревожни лица и това го изнерви.

Прие първото дете съвсем естествено, а след като малкият му син почина само три дни след раждането, изпита съвсем слабо съчувствие към това непознато същество. Увериха го, че жена му е здрава и ще му роди още много деца, и той се успокои. Ето че отново се стигна дотам и той пламенно се надяваше и второто бебе да е момче и този път да оцелее. Ще има син!

Силен детски плач го изтръгна от мислите му и той се обърна облекчено към вратата. Слава Богу, детето излезе на бял свят.

След минута се появи Терез с леген, пълен с окървавена вода и мокри кърпи, и мина бързо покрай него със сведена глава. След нея излезе доктор Леноар и Шарл го погледна очаквателно.