Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 45

Влязоха в antichambre – преддверието, дълъг салон, обзаведен със скъпоценни килими и кресла. Друг лакей отвори двукрилата врата и мосю Льо Бел влезе в Светая светих – в работния кабинет на домакина, препълнен с книги и рула пергамент, приличащ по-скоро на библиотека. Мосю Пари дьо Монмартел седеше зад внушително писалище и независимо от ранния час диктуваше на секретаря си първите писма. Никой не би могъл да обвини братята Пари, че не са работили упорито, за да се сдобият с богатството си.

При влизането на Льо Бел Пари дьо Монмартел стана. Секретарят се поклони и бързо излезе от кабинета.

– Как сте, мосю Льо Бел? – поздрави придворният банкер.

Остро изсеченото лице с високо чело грейна в любезна усмивка. Той предложи стол на госта си и отново зае мястото си зад писалището.

– Не се оплаквам, мосю Пари дьо Монмартел, не се оплаквам – отвърна Льо Бел и елегантно кръстоса краката си с доста тънки прасци.

– О, радвам се да го чуя! Една чаша бавароаз?

– С удоволствие – кимна кралският камердинер и посегна с доволна усмивка към пенестата течност в чаша от фин порцелан, поставена безшумно върху масичката до стола му от един лакей.

Пари дьо Монмартел рядко вършеше нещо без сметка, ала Льо Бел се почувства поласкан, че придворният банкер познава слабостта му към напитката. Бавароаз представляваше смес от силен чай, тръстикова захар, жълтък, мляко и черешов ликьор.

Гостът отпи щедра глътка и въздъхна доволно. Погледът му падна върху голямата картина вдясно от него – изобразяваше четиримата братя Пари: Антоан, Клод, Жозеф и Жан. Изглеждаха досущ като аристократи и излъчваха аристократична самоувереност, въпреки че баща им е бил прост кръчмар. В момента братята Пари бяха най-могъщите френски финансисти. Обвиняваха ги в жажда за власт и в безогледност. В Париж открито говореха, че вършат кръвосмешение, защото Пари дьо Монмартел се бе оженил за племенницата си, дъщерята на по-големия си брат, само за да може титлата garde du tresor да остане в семейството.

Във "Версай" ги мразеха, но се нуждаеха от парите им. Льо Бел обаче се поздравяваше за проницателността си – твърде рано разбра колко ще нарасне влиянието на братята.

– Надявам се Негово Величество да се радва на най-добро здраве? – попита учтиво мосю Пари дьо Монмартел.

Льо Бел вдигна глава. Въпреки усмивката, мъжът насреща му излъчваше нещо дебнещо, хищническо. Сигурно не е много приятно да имаш мосю Пари дьо Монмартел за враг, помисли си камердинерът и потрепери.

– О, кралят е много добре – отговори той и отново надигна чашата, като елегантно вирна малкия си пръст.

– Радвам се да го чуя. – Пари дьо Монмартел се облегна удобно. – Вижте, вероятно ви е ясно, че ви повиках тук по важна причина.

Льо Бел кимна и придворният банкер продължи:

– Никой не е толкова близо до Негово Величество като вас, мосю Льо Бел, затова си помислихме, че няма да ви струва нищо от време на време да споменавате пред краля името на една личност.