Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 44

Херцогът се изсмя тихо и я измери със замислен поглед.

– Време е, мисля, да си позволя да ви поканя на малка частна вечеря.

Жан се усмихна коварно.

– Моля за прошка, милорд, но понеже съм омъжена, а вие имате известна слава в това отношение, съм принудена да откажа поканата. Да не говорим, че съпругът ми няма да ми разреши.

Той се наведе към нея и я погледна право в очите.

– Сериозно ли вярвате, мадам, че ако пожелая, сте в състояние да ми се противопоставите? – попита той и в гласа му звънна лека заплаха.

– О, не, разбира се, херцоже, но положително ще навредите много на славата си, ако стане известно, че се е наложило точно вие да прибегнете до принуда, за да накарате една жена да вечеря с вас – отвърна тя с невинна усмивка и с елегантно движение разтвори ветрилото си.

По дяволите, този разговор трябваше най-сетне да приключи! Доста от присъстващите в салона ги наблюдаваха скритом, но никой не смееше да се намеси. Жан потърси с поглед Пари дьо Монмартел и брат му, ала не ги видя никъде.

Ришельо избухна в смях и я огледа преценяващо.

– Никога досега не съм прибягвал до принуда, когато съм искал някоя жена, уверявам ви, мадам. Бъдете сигурна, че с радост ще ми дадете онова, което пазите така грижливо.

Сивите очи на Жан потъмняха от гняв. Тя се изправи с цялото си достойнство – нищо, че той беше една глава по-висок от нея.

– Даже вашето положение в Двора не е достатъчно високо, за да ме накара да ви дам, каквото искате, мосю – процеди през зъби тя, поклони се и му обърна гръб.

Край с учтивостта. Можеше само да се надява никога повече да не размени и дума с този наглец.

*

Един от многото незабележими, вехти файтони, каквито се наемаха на всеки ъгъл срещу няколко ливри, влезе с висока скорост в изисканата улица "Дьо Варен". Утрото едва сивееше. От двете страни на платното се издигаха великолепни градски дворци от светъл пясъчник, заобиколени от частни градини и паркове.

Файтонът спря пред внушителна вила с колони. Появи се мъж, загърнат в тъмна наметка, нахлупил качулката над очите. Подобно на душещо куче мосю Льо Бел, първият камердинер на Негово Величество, протегна острия си нос в хладната есенна утрин и бързо, преценяващо огледа двете страни на улицата. Нямаше ни най-малко желание някой да разбере за идването му тук. Ала с изключение на двама водоносци, превити под тежестта на ведрата, и един тичащ бъснар наблизо нямаше никого.

Льо Бел мина по тротоара с бързи стъпки и изкачи разкошното стълбище. Чукчето на вратата имаше форма на лъвска глава. Отвори му полузаспал лакей.

– Добро утро, мосю Льо Бел, господарят вече ви очаква – поздрави с поклон слугата и пое тежката наметка на госта.

Прекосиха голямата входна зала с мраморен под и позлатени огледала и тръгнаха по дълъг коридор. Пътят им минаваше покрай картини, скулптури и безценни китайски вази. Обстановката е по-разкошна, отколкото в повечето аристократични домове, помисли си мосю Льо Бел и с усмивка отбеляза липсващата галерия на предците, която собствениците не бяха в състояние да демонстрират – въпреки богатството си.