Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 41

– Колко жалко...

Херцогиня Дьо Шатору се наведе към ухото на херцог Дьо Ришельо.

– Не искам да знам как ще го направите, мосю Ришельо – изсъска тя с треперещ от гняв глас, – но се погрижете онази жена никога повече да не се явява пред нас в този вид, когато кралят ловува наблизо.

– Трудно мога да постигна нещо – отвърна тихо той. – Все пак се намираме на нейна земя...

В погледа ѝ светна заплаха.

– Не ме разочаровайте, херцоже – изфуча тя и пришпори коня си с такава страст, че Ришельо неволно си спомни времето, когато херцогинята беше негова любовница, а не на краля. Споменът го изпълни с меланхолия. С радост би се опитал отново да стопи студенината ѝ. Той обичаше предизвикателствата.

*

Шарл стоеше пред Жан силно зачервен. Без да свали прашното пътническо палто, той влетя направо в салона ѝ, където тя вечеряше заедно с майка си, Абел, Льо Норман дьо Турнем и Пари дьо Монмартел.

– Как посмяхте! Пред краля! Знаете ли, че граф Дьо Морпа ме повика в кабинета си? Знаете ли какво трябваше да чуя?

Смаяна от бързината, с която случилото се предишния ден бе стигнало до Париж, Жан се изправи бавно.

– Много съжалявам за причинените неприятности – отвърна учтиво тя и добави решително: – Ала бедното животно страдаше и се наложи аз да сложа край.

Шарл я зяпна, сякаш имаше пред себе си глупаво дете.

– Бедното животно страдало? Вие не сте на себе си! – изфуча разярено той. – Граф Дьо Морпа е кралски министър и ръководи парижката полиция!

За човек, чието най-характерно качество е флегматичното равнодушие, съпругът ми показва учудващ темперамент, помисли си изненадано Жан.

– Според мен положението не е чак толкова лошо, Шарл – обади се примирително Льо Норман дьо Турнем.

Шарл се извърна невярващо към чичо си.

– Не било чак толкова лошо? Простете, но аз виждам нещата по друг начин.

Обърна се отново към Жан и нареди строго:

– Още утре ще пишете на граф Дьо Морпа и смирено ще се извините за поведението си.

– На никого няма да се извиня – отвърна хладно Жан.

Шарл шумно пое въздух, ала преди да отговори, в салона влезе Маргарет.

– Простете, мадам... – започна тя, очевидно развълнувана. – Мосю Дьо Брион, ротмистър на Негово Величество, е дошъл да ви поднесе почитанията си от името на краля.

– Мосю Дьо Брион? – зарадва се Жан. – Поканете го – нареди тя, без да обръща внимание на объркването на Шарл.

Граф Дьо Брион, облечен в парадна униформа, влезе в салона, следван от паж с кошница. Кимна на малката компания, после се поклони дълбоко пред Жан.

– Мосю Дьо Брион, каква чест. На какво дължа посещението ви?

Графът се покашля.

– Мадам, Негово Величество ми възложи да ви донеса дивеч. Още веднъж моли за извинение, че е ловувал на ваша земя без разрешение.

Пажът излезе напред, поклони се дълбоко и сложи на масата голямата кошница с дивеча.

Шарл зяпна смаяно.

Жан трудно повярва на думите. Дар лично от краля? Лицето ѝ пламна. Значи не се е представила чак толкова зле, колкото си мислеше.

– Предайте на Негово Величество смирената ми благодарност – усмихна се очарователно тя и склони глава.

Граф Дьо Брион се поклони отново.