Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 39

Още в първия миг Жан бе забелязала светлосиния ешарп на гърдите му, скъпия кожен колан за оръжия и знаците по ревера му. В главата ѝ светна предупредителна лампичка, ала човекът насреща ѝ се държеше толкова арогантно, че тя не се удържа и от своя страна го удостои с надменен поглед, изпълнен с удовлетворение. Предпазливо остави пистолета върху вратичката на преобърнатата карета, приглади назад мокрите си къдрици и с цялото достойнство, на което беше способна в тази ситуация, излезе от водата.

– Доколкото ми е известно, дори кралят е длъжен да помоли за разрешение, преди да ловува на чужда земя – извикя тя, без да се обръща.

– Мадам е напълно права – обади се дълбок глас наблизо.

Жан, все още не стигнала до брега, се обърна стреснато.

На отсрещния бряг видя ездач, възседнал великолепен бял кон. Позата му издаваше неоспорим авторитет. Тъмните очи върху красивото лице святкаха развеселено.

Жан се вцепени. В погледа ѝ проблесна ужас. Кръвта зашумя в ушите ѝ. Зави ѝ се свят, защото веднага разбра кой стои пред нея. За момент си пожела да се е излъгала. Ала приликата с многобройните портрети, окачени навсякъде из страната, беше неоспорима. Властното му излъчване и Бурбонската лилия на седлото и юздите не оставяха съмнение кой е ловувал в нейната гора. Мъжът, пожелал да ѝ помогне, се поклони толкова дълбоко, че носът му докосна водата.

– Ваше Величество – прошепна почтително той.

Жан загуби дар слово. Кралят я разглеждаше с интерес, строго и същевременно любопитно. За момент погледите им се срещнаха. Бузите ѝ пламнаха. Внезапно осъзна в какво състояние са дрехите и косата ѝ. Сякаш отгатнал мислите ѝ, кралят се усмихна леко.

Лай на кучета и трополене на приближаващи карети върнаха Жан в действителността. Появиха се още ездачи и тя засрамено сведе глава.

– Много се надяваме мадам да ни прости, че ловувахме в земите ѝ – чу тя ироничния глас на Луи, който не откъсваше поглед от нея. Явно се забавляваше от случката.

– Разбира се, Ваше Величество – произнесе с мъка Жан и направи несръчен поклон, както си стоеше в плитката вода.

Зад коня на краля се появи ездачка, възседнала прекрасна кафява кобила. Херцогиня Дьо Шатору. Жан познаваше лицето ѝ. Настоящата метреса на краля често се появяваше в ложата си в парижката опера.

Гордата поза, с която седеше на дамското седло, обточената с кожи стола, леко разкриваща блестящото ѝ деколте, предизвикателният тоалет... дамата беше извънредно привлекателна. Тя измери Жан с леден поглед и ловко преведе кобилата си съвсем близо до краля, за да насочи вниманието му към себе си.

– Е, ние сигурно ще си спомним за вас, мадам – каза Луи на Жан. – А вие, уважаеми граф Дьо Морпа – обърна се той към мъжа до нея, – наистина би трябвало да задълбочите малко познанията си по зоология.

Придворните около краля се засмяха тихо.

Граф Дьо Морпа? Името ѝ говореше нещо, но Жан не се сети какво.

Лакеи и гвардейци нагазиха в езерото, за да извадят каретата. Скоро се установи, че оста е счупена. Изведнъж брегът се напълни с хора. Нима кралят ходеше на лов с толкова голяма свита?