Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 38

– О, не!

Навлязоха в плитката вода и почти веднага едно от колелата затъна в кална дупка. Превозното средство спря изведнъж със силен тласък и конете се олюляха. Каретата изскърца жално, наклони се надясно и се обърна.

Жан се озова в езерото. В първия момент студената вода ѝ отне дъха и тя изплака задавено. Намокри се до кости. Шапката и столата ѝ плуваха наблизо, косата ѝ се разпиля. Не можеше да повярва какво се случи. Премести поглед от преобърнатата карета към възмутено пръхтящите коне.

От брега се чу грухтенето на свинята и Жан обърна глава. Кървящото животно лежеше в храстите само на няколко метра от нея и явно вече нямаше сили да се изкачи по склона. "Това не е глиган, а бременна дива свиня", разбра с ужас Жан. Издутият корем и розовите цицки показваха, че много скоро ѝ предстои да роди. Сега обаче животното умираше в адски мъки и издаваше ужасени звуци. В сърцето на Жан пламна съчувствие. Кой идиот бе прострелял бременна дива свиня?

Само след миг на другия бряг се появи ездач, скочи от коня и нагази в езерото, за да ѝ се притече на помощ. Носеше ловното облекло на благородник: червен панталон до коленете, високи черни ботуши, тъмносин жакет със сребърна бродерия на ръкавите и реверите. Жан го изчака да се приближи и видя, че е въоръжен с пушка и пистолет.

– Позволете да ви помогна! – извика галантно непознатият, свали тривърхата си шапка и направи елегантен поклон. При други обстоятелства това щеше да е израз на цивилизованост, но в сегашното положение, когато и двамата бяха до коленете във вода, изглеждаше гротескно – още повече, че умиращата дивя свиня продължаваше да квичи от болка.

Мъжът учтиво ѝ подаде ръка, ала Жан я пренебрегна. Очите ѝ изпущаха гневни искри.

– За бога, не се занимавайте с мен, а застреляйте най-сетне бедното животно! – изсъска вбесено тя.

За момент мъжът вдигна невярващо вежди. Явно не беше очаквал подобна проява на неучтивост. Отпусна ръка и я измери с недружелюбен поглед.

– Нямам право да извърша подобно нещо – отвърна високомерно той. – Гоним този глиган от ранна утрин.

Жан се слиса. Тя се намираше на своя земя и който и да беше този господин, той нямаше право да ловува без нейно позволение. А най-вече нямаше право да стреля по бременни животни. Високомерието, с което я гледаше, и фактът, че умиращото животно пищеше от болка и страх, опънаха нервите ѝ до скъсване. Бавно, но сигурно Жан загуби самообладание. Погледът ѝ падна върху пистолета на непознатия.

– Мосю се забравя! Тази гора и реката са моя собственост... освен това вие очевидно не сте в състояние да различите бременна дива свиня от глиган! – изфуча разгневено тя, изтръгна пистолета от ръцете му и без да обърне внимание на стъписването му, застреля умиращата свиня. Животното най-сетне замлъкна и Жан въздъхна облекчено.

Мъжът я гледаше, сякаш има пред себе си луда.

– Как смеете! Тази чест се пада само и единствено на Негово Величество! – изсъска той и тънката му уста се опъна в едва видима линия.