Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 37

Жан отново се загледа към парка. Слънчевите лъчи се отразяваха игриво в струите на фонтана. Мекият, ясен въздух се усещаше съвсем ясно и тя изведнъж закопня да се раздвижи.

– Маргарет?

Икономката, заета в момента с подреждането на свежи цветя във вазите, се обърна и я погледна въпросително с кръглите си, подобни на копчета черни очи.

– Да, мадам?

– Кажете на Виктор, че искам да изляза на разходка.

– Да, мадам – направи реверанс Маргарет и излезе с бързи крачки.

Жан се уви във вълнена стола, сложи си шапка и ръкавици и само след минути излезе от къщата.

Старият кочияш Виктор почтително ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да се качи в тъмносинята карета. После загърна коленете ѝ с одеяло.

– Благодаря, Виктор.

Възрастният мъж сведе глава и страните му се обагриха в руменина. Обожаваше господарката си не толкова заради красотата ѝ, колкото заради топлината и дружелюбието, с които се отнасяше към всички без разлика.

– Мадам желае ли да посети определено място? – попита той, докато с пъшкане се качваше на капрата. Вече не беше пъргав като на млади години.

Жан поклати глава.

– Не, искам просто да пообиколим горите, за да се насладя на чистия въздух.

Виктор кимна и потегли. Жан се облегна назад с доволна въздишка. Въздухът беше великолепно бистър и мек.

Гората на Сенар предлагаше великолепна гледка с нежните си зелени тонове, с прастарите дъбове и кестени, над чиито силни корени се беше разпрострял килим от светлозелен мъх. Все едно съм в царството на елфите, помисли си унесено Жан.

Някъде далеч се чу изстрел. Сигурно идва от съседно имение, каза си Жан и се вслуша, но не чу нищо повече. Конете препускаха равномерно по черния път. Едра граблива птица се рееше величествено в небесата.

Каретата се движеше по течението на реката и Виктор отпусна юздите. Конете забавиха ход. Жан затвори очи и вдъхна дълбоко пролетните ухания на гората. Слънчевите лъчи стоплиха бузите ѝ, лекият вятър галеше лицето ѝ.

Внезапно, без предупреждение, жално квичене, последвано от шумно пращене в храстите, разкъса мирната тишина.

Конете изпръхтяха уплашено. Жан се обърна и успя да види как нещо голямо и тъмно кафяво изскочи от храсталака и профуча покрай каретата. Дива свиня. Грухтейки, животното се блъсна в конете и побягна обезумяло.

Виктор запази присъствие на духа и се изправи, за да хване юздите. Стреснатите коне изцвилиха и се вдигнаха на задните крака. Изпаднали в паника, направиха огромен скок напред, старият кочияш изгуби равновесие, извика и падна от капрата.

– Виктор! – изпищя уплашено Жан.

Последното, което видя, беше опитът на Виктор да стане. Лицето му се разкриви от болка и той пак се отпусна на земята. Каретата се понесе по пътя.

Полудели от страх, конете препускаха в галоп, а каретата се мяташе на всички страни. Жан се удряше във вратичките, пищеше и се мъчеше да се залови за седалката. Изпълнена с ужас, тя видя как конете се насочват право към езерото, в което се вливаше реката.