Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 36

Лакей в ливрея им отвори високата двукрила врата, над която със златни букви беше изписано името на магазина, и се поклони дълбоко.

– Е, как живееш с Шарл? – попита Абел, докато вървяха към залата. Вътре миришеше приятно на портокал и жасмин. Върху голяма маса бяха наредени китайски порцеланови изделия.

– Вчера замина за две седмици в Нормандия.

Жан вдигна внимателно малка ваза с интересна глазура, разгледа я и се обърна към брат си.

– Не се оплаквам. Полага усилия да бъде добър съпруг. Най-важното е, че ме оставя да правя каквото искам.

Усмивката ѝ беше малко изкуствена, макар че казваше истината. Повечето жени сигурно щяха да ѝ завидят. Разполагаше с пари и красив дом, а Шарл почти не се бъркаше в живота ѝ. През седмицата работеше по събирането на данъците и двамата се виждаха само за кратко. Общуваха помежду си учтиво, от разстояние, и никога не разговаряха за нещо извън ежедневието. Абел я изгледа изпитателно. Жан се усмихна колебливо и се опита да смени темата.

– Вазичката ще отива много на салона ми, нали? Мисля да я взема.

Проблемът не беше, че Шарл е скучен и остава равнодушен към нещата, които я интересуваха. Проблемът беше, че телесната му близост я изпълваше с отвращение. В началото се надяваше да свикне, но това не се случи. Жаждата, с която той се нахвърляше върху нея, начинът, по който пъшкаше и стенеше, я отблъскваха от дън душа. Чувстваше се щастлива, когато той беше извън къщи или не настояваше на съпружеските си права. Ала не би могла да разкрие тази тайна нито пред Абел, нито пред когото и да било друг.

Е, поне през следващите две седмици ще спя спокойно, помисли си тя и въздъхна.

*

След сватбата отношението на обществото се промени рязко. Хора, които доскоро не я удостояваха дори с кимване, сега я канеха на вечеря, отрупваха я с комплименти и дори мадам Жофрен я покани в частния си салон, където се събираха видни личности от цяла Европа.

– Колко е хубаво, че намерихте време да ме посетите – посрещна тя Жан с толкова сияеща усмивка, че младата жена се поддаде на сърдечността ѝ и за малко забрави нанесената ѝ преди години обида.

Жан се наслаждаваше на новото отношение към себе си. То я ласкаеше и ѝ помагаше да забрави старите рани. Въпреки това те не зараснаха напълно. Защото не всичко се беше променило. Беше достатъчно чувствителна да усеща, че невидимата бариера между нея и хората с по-високо обществено положение си остана. Те я приемаха, украсяваха салоните си с талантите ѝ, хвалеха красотата и ума ѝ, но нищо повече. Никой не си помисляше да я приеме като равна или да я посети в парижкия ѝ дом или в "Етиол".

8.

Мина почти година. Храстите и дърветата вече напъпиха, птиците пееха пролетни песни, в парка на "Етиол" първите цветя отваряха към небето бели и розови цветчета. Няма съмнение, пролетта дойде, каза си щастливо Жан, устремила поглед към наситеносиньото небе. Предстоеше ѝ официална вечеря и трябваше да уреди последните подробности. Менюто и местата за сядане бяха определени, готвачката и слугините бяха получили точни указания, а за останалото можеше да разчита на икономката Маргарет.