Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 35

Годините, прекарани в учене, страстта към театъра и операта, посещенията в салона на мадам Дьо Тенсен – всичко това разви вкуса ѝ и създаде усет към изкуството на импровизацията. Жан обичаше нещата да изглеждат случайни, да не се натрапват с присъствието си и да не напрягат околните. Обичаше лекотата, на която я научиха учителите ѝ по танц, пеене и сценично поведение, и я прилагаше към материалните неща, мебелите и декора, към цялостната атмосфера на помещенията и към своя гардероб.

– Ще пратя човек да ви уведоми, щом ушием тоалетите, мадам.

Жан кимна разсеяно.

Малко по-късно, доволна от поръчките си, напусна полутъмното ателие и излезе на улицата. Ярката слънчева светлина я заслепи. Засенчи очи и побърза да отвори слънчобрана.

Часовникът на църковната кула показваше един. Трябваше да побърза. Абел сигурно я чака.

Жан тръгна по улица "Сен Оноре", препълнена с хора, носилки и карети. Между елегантните палати всеки ден изникваха нови кафенета, магазини и ателиета. Жан вече се бе научила да не обръща внимание на жадните погледи на мъжете, които любопитно зяпаха красивата млада дама, тръгнала пеша и съвсем сама.

Видя Абел отдалеч. Брат ѝ стоеше пред новата бронзова статуя на Луи XIV. Промяната, настъпила у него през последните години, я порази – Абел беше пораснал, раменете му бяха станали още по-широки, а лицето му, отличаващо се до неотдавна с почти женска красота, бе придобило мъжествени черти. Жан се развълнува. Абел беше на седемнайсет и изглеждаше като зрял мъж. Тази мисъл я изпълни с уплаха. Докато бързаше към него през навалицата, отбеляза колко гъста и черна е косата му. В този миг Абел се обърна с нетърпелива гримаса, забеляза я между хората и лицето му веднага се разведри.

– Жан!

Стигна до нея с големи крачки и я прегърна. Връзката им беше все така здрава и силна. За съжаление се виждаха рядко, откакто Жан се омъжи, а той започна да посещава колежа "Луи льо Гран".

Абел хвърли мрачен поглед към дебелия мъж, който стоеше наблизо и оглеждаше Жан без никакъв срам, и поведе сестра си към статуята.

– Не е редно да излизаш сама, и то пеша – отсече неодобрително той.

Жан затвори слънчобрана и избухна в сърдечен смях.

– Това е квартал "Сен Оноре", скъпи братко. Бях в ателието на мадам Бонар. Вървяла съм не повече от двайсет метра.

– Въпреки това.

– И ти ми говориш като Шарл.

Абел се засмя и ѝ подаде ръка. Двамата се бяха уговорили да разгледат луксозните мебели на търговеца Лазар Дюво. Жан вече беше купила от него дамаски, тапети и мебели, защото възнамеряваше да промени основно обстановката в градския си дом и в "Етиол". Тежките завеси със сложни шарки, тъмните мебели и мрачният разкош на излаганото на показ богатство я потискаха. Държеше лично да избере мебели и материи, които да създадат светла, ведра атмосфера.

Най-доброто място за покупка на нови мебели без съмнение беше магазинът на Дюво. Той продаваше изискани мебели от палисандър, розово дърво и амарант, украсени с позлатен бронз. Предлагаше още мраморни статуи, скъпи полилеи, екзотични стоки като прозрачен китайски порцелан, блестящи лакирани масички от Япония, рисувани копринени или хартиени тапети от Индия и много други красиви неща.