Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 30

Жан вдигна глава. Баща ѝ стоеше пред нея леко приведен. Кожата на бузите му беше напукана. Тясната жилетка подчертаваше пълния корем. Изведнъж тя осъзна, че баща ѝ е безкрайно уморен, изтощен до смърт. Годините в изгнание бяха белязали и лицето, и духа му. През всичките тези години тя беше копняла да го види отново, а сега не успяваше да възстанови силната им стара връзка. Той се движеше и говореше с маниерите на дребен буржоа. Не можеше да си го представи в салон като този на мадам Дьо Тенсен. Обичаше го, но съзнаваше, че живее в свят, различен от неговия. Стана ѝ ясно, че с бягството си баща ѝ е изгубил много повече от доброто си име.

– Като твой баща ти казвам да приемеш предложението - нареди той с цялата строгост, на която беше способен. – Разбра ли ме?

Жан стоеше и го гледаше. Все още имаше сили да се противопоставя на майка си и на мосю Льо Норман дьо Турнем, ала сърцето не ѝ позволяваше да прекърши волята на баща си – не и след всичко, което той беше изгубил и изстрадал. Дължеше му послушание.

Жан преглътна хълцането, напиращо в гърлото ѝ, и кимна, скована като марионетка.

– Щом така желаете, папа, ще приема предложението – рече тихо тя.

6.

Роклята ѝ беше от блестящ бял атлаз. Плътно прилепналата горна част подчертаваше тънката талия и преминаваше в разкошна пола, избродирана с портокалови цветчета и придържана от обръчи. Във високата прическа блестеше венец от цветя, украсен с брилянти, а тънкото като паяжина було от дантела падаше изкусно драпирано по гърба и стигаше чак до ръба на полата.

Като видя Жан в булчинската ѝ рокля, мадам Поасон избухна в сълзи.

– Прекрасна си, мила моя! – изхълца тя и бързо извади кърпичката си, за да попие сълзите от силно напудреното си лице.

Венчавката се състоя в църквата "Сен Йосташ" на 9 март 1741 година. Жан се вслушваше замаяна в звъна на църковните камбани, стоеше като вкаменена и с цялата сила на деветнайсетте си години отказваше да повярва, че ще стане съпруга на мъжа със зачервени бузи, застанал до нея в син копринен жакет.

Досега бяха оставали насаме само няколко пъти и Шарл се отнасяше към бъдещата си жена със стоическо равнодушие. Дори не се опита да я целуне и това потвърди предположението ѝ, че и той не е особено въодушевен от предстоящата женитба. В очите на баща му, мосю Ерве Гийом льо Норман, обаче се четеше от ясно по-ясно какво мисли за тази неравна женитба. Жан се разтреперваше всеки път, щом помислеше за студения, презрителен поглед, с който беше удостоена.

Тя се опита да се съсредоточи върху думите на свещеника. Възрастният отец говореше със сериозно изражение за светостта на брака, за Божията воля и за Божиите заповеди, за послушанието, което съпругата дължи на съпруга си. Смисълът на изреченията не достигаше сърцето ѝ. През цялото време Жан се опитваше да потисне чувството на паника, което се надигаше в гърдите ѝ. Така ѝ се искаше да скочи и да побегне!

Внезапно настана тишина. Жан усети погледа на свещеника и вдигна глава. Той я гледаше въпросително. Шарл също се бе обърнал към нея. Гърлото ѝ пресъхна.