Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 28

Льо Норман дьо Турнем е прав, каза си придворният банкер. Ако момичето си вземе подходящ любовник, ще разпрострем влиянието си върху Двора. Обърна се към братята си:

– Смятам, че е време да се погрижим за... как да се изразя... подходяща изходна позиция за момичето.

Генералният откупчик на данъците го погледна с многозначителна усмивка.

– Знаете ли, господа, аз вече размишлявах по този въпрос.

*

През прозорците нахлуваха ярки слънчеви лъчи и обливаха помещението с топла, приятна светлина, сякаш ѝ се подиграваха.

Жан се взираше упорито в дългите завеси, по които невинно танцуваха бели точици, и се стараеше да прогони сълзите от очите си.

– Никога! – извика възмутено тя, скочи от стола и избяга от салона. Затръшна вратата зад гърба си и Луиз Поасон и Льо Норман дьо Турнем се стреснаха от шума.

Луиз Поасон се изправи бързо.

– Прощавай, тя не знае какво говори – После се втурна да догони дъщеря си, питайки се къде е грешила през всичките тези години във възпитанието ѝ, за да се стигне до днешната неловка сцена.

Намери Жан в стаята ѝ.

– Как смееш да се държиш по този начин? – възмутено попита Луиз Поасон.

Жан се обърна като ужилена. По бузите ѝ се стичаха сълзи.

– Няма да се омъжа за него – процеди през зъби тя.

– Ще го направиш, разбира се. Би трябвало да си безкрайно щастлива и благодарна, че получи такова добро предложение.

– Той е непохватен и необразован! – извика вбесено Жан.

– Ти ще станеш негова жена!

– Никога!

Жан избухна в плач.

– Жан!

Момичето подскочи уплашено от острия тон на майка си.

– Остави ме аз да поговоря с нея – обади се откъм вратата мосю Льо Норман дьо Турнем, влязъл безшумно в стаята. – Остави ни сами – помоли той и успокоително помилва ръката на Луиз.

После я отведе до вратата и тихо затвори след нея. Обърна се към Жан, която трескаво се опитваше да избърше сълзите си.

– Чуй ме, скъпа. Ти си ми като дъщеря...

– Злите езици твърдят, че наистина съм – прекъсна го студено тя.

Той пренебрегна грубата забележка. Лицето му остана непроницаемо.

– Племенникът ми Шарл е мило, добро момче. Е, не е особено интелигентен, но ще бъде добър съпруг. Аз ще се погрижа за това – обеща тихо той. Приближи се до нея, извади от джоба си кърпичка и попи сълзите от бузите ѝ, продължавайки да говори: – Бракът с Шарл ще ти осигури място в обществото. Място, което иначе никога не би могла да заемеш. Ти си достатъчно интелигентна, за да го разбереш. Виж... – той сложи ръка на рамото ѝ. – Аз нямам наследници. Ти и Шарл ще наследите цялото ми богатство. Освен това ще споделяме градския палат и имението "Етиол", а след време Шарл ще заеме мястото ми като генерален данъчен откупчик.

Жан го гледаше с каменно лице.

– Искам да помислиш добре какви други възможности имаш. Навярно ще ти помогна, като те посъветвам да си представиш как живее майка ти – добави тихо мосю Льо Норман дьо Турнем и излезе от стаята.

*

Жан беше достатъчно честна пред себе си, за да признае, че бракът ще ѝ осигури примамливи възможности: градска къща, имение, слуги, собствена карета. Ще е финансово независима, ще има статут на почтена омъжена жена, а щом стане мадам Д'Етиол, ще носи не особено значителна, но поне малка благородническа титла. Ще си живее добре и дори ще осъществи мечтата си да има собствен салон, където ще се дават представления за избрана публика. Но всичкото това означаваше да приеме за съпруг Шарл льо Норман!