Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 27

– Много се радвам, че се учите добре. – Само това казваше. Отчуждението си оставаше.

За Абел посещенията при баща им не бяха нищо повече от изпълнение на синовен дълг, Жан обаче копнееше да изпитва други чувства. Освен това ѝ беше неприятно, че хората говорят зад гърба им за необичайните им семейни отношения. Четеше в очите им какво мислят за нея и страдаше.

– Мадмоазел и мосю Поасон. – Гласът на мосю Лавиер я изтръгна от нерадостните мисли. – Великолепно представление, нали? – Младежът направи поклон към придружителя си. – Ще позволите ли да ви представя граф Дьо Брион? Ротмистър и капитан на кралските конюшни във "Версай". Мадмоазел Поасон и брат ѝ мосю Поасон.

Графът се наведе над ръката на Жан.

– За мен е чест. Мосю Лавиер наистина не е преувеличил, като ми разказваше за вас.

Неприкритото възхищение в очите му извика усмивка на устните ѝ.

*

Пари Дюверни наблюдаваше сцената с монокъла си.

– Станала е възхитителна млада дама.

Другите двама мъже се наведоха към първия балкон, където около питомката им се бе образувал кръг от млади мъже, надяващи се да поговорят с нея. Пари дьо Монмартел кимна замислено. Жан наистина беше прелестна. Скоро щеше да навърши деветнайсет години. Той се поздрави за добрия си усет – още отрано откри потенциала на момичето и посъветва генералния откупчик на данъците да ѝ даде добро образование. Направи го не само защото търсеше полза за себе си, а и защото се чувстваше задължен към Франсоа Поасон – бащата на момичето бе работил за него като доставчик на храни и братята също носеха вина за принудителното му бягство в Германия.

Пари дьо Монмартел вярваше в силата на връзките и мрежите от познати. Той и братята му бяха изградили своята финансова империя, като оказваха услуги на подходящи хора в подходящ момент и по този начин ги превръщаха в длъжници. Някои го окачествяваха като чист шантаж, но той гледаше на своите доверени лица по-скоро като на широко разклонено семейство, чиито членове си помагат взаимно.

Възхитен, той проследи как Жан умело размаха ветрилото си и каза нещо, което предизвика буря от смях сред обожателите ѝ.

Вече беше убеден, че един ден момичето ще им е много полезно. Нищо не би могло да ги доближи до заветната цел повече от една красива жена – през годините Пари дьо Монмартел беше овладял този урок до съвършенство. Необходимо беше обаче тази жена да е интелигентна и да знае как да използва оръжията си. А Жан явно притежаваше нужните качества. За разлика от майка си тя бе надарена не само с красота, а и с талант, и с дух.

– Да, момичето се развива много по-добре, отколкото се надявахме – кимна придворният банкер.

Льо Норман дьо Турнем прие думите им с гордостта на собственик.

– Тя е мечтата на всеки граф или херцог – заключи тихо той, сякаш бе прочел мислите на Пари дьо Монмартел.

Братя Пари със задоволство установиха, че не единствено те в залата наблюдават Жан. В една от ложите, запазени за придворните, седеше старият херцог Д'Амбоаз с оперен бинокъл в ръка. Пари дьо Монмартел го поздрави почтително. Старецът, известен с ненаситния си апетит към млади момичета, често прибягваше до финансовите им услуги. И сега ги поздрави с учтиво кимване.